Стивън Кинг: Таен прозорец, тайна градина

Надникна в пакета. Видя три малки пирончета за ковчега си — наредени едно до друго.

„Пътешественици във времето от друга епоха“ помисли си Морт. Пъхна една от цигарите в устата си и отиде в кухнята, за да вземе клечка кибрит от кутията до печката. „Пътешественици във времето, които пътуват през годините — търпеливи цилиндрични пътници, чиято мисия е да чакат — с постоянство, със спокойствие, докато най-сетне настане нужният момент отново да ме подкарат по пътя към рак на белите дробове. И изглежда, че моментът най-сетне е дошъл.“

— Сигурно имат вкус на лайна — каза той на висок глас към празната къща (госпожа Гейвин отдавна си беше отишла) и поднесе огънче към върха на цигарата. Все пак нямаха вкус на лайна. Имаха съвсем добър вкус. Той тръгна обратно към кабинета си — изпускаше дим и чувстваше приятно олекване в главата. „Ах, това непоносимо търпеливо упорство на навика“ — помисли си Морт. Какво беше казал Хемингуей? Не този август, нито този септември — през тази година трябва да правиш, каквото ти харесва. Но отново идва време. Винаги идва. Рано или късно ти отново пъхаш нещо в старата си голяма няма уста. Питие, цигара, може би дулото на ловджийска пушка. Не този август, нито този септември…

… за съжаление беше октомври.

Преди малко, докато ровеше в бюрото, беше намерил старо бурканче, наполовина пълно с фъстъци. Съмняваше се дали стават за ядене, но капакът на бурканчето беше чудесен за пепелник. Той седна зад бюрото си, погледна навън към езерото (както и госпожа Г., лодките, които бяха там преди, си бяха отишли), с удоволствие вкуси от стария си, отвратителен навик и откри, че вече с малко по-голямо спокойствие може да мисли за Джон Шутър и разказа на Джон Шутър.

Разбира се, човекът беше един от Лудите — това вече беше желязно доказано, ако въобще трябваше доказателство. Колкото до реакцията му, когато беше открил, че наистина съществува сходство…

Е, разказът беше нещо — истинско нещо — поне можеше да мисли за него по такъв начин, особено след като му го бяха платили — но по друг, по-важен начин, въобще не беше нищо. Не беше нещо като ваза, стол или автомобил. Беше мастило върху хартия, но не беше нито мастилото, нито хартията. Хората понякога го питаха откъде взима идеите си и макар че той се надсмиваше на този въпрос, той винаги го караше да се чувства някак засрамен, като някакъв измамник. Те, изглежда, си мислеха, че някъде съществува Централно сметище за идеи (точно както се смята, че някъде съществува гробище на слонове, а някъде другаде съществува приказният загубен златен град) и той сигурно има специален пропуск, който му дава възможност да отива дотам и да се връща, но Морт знаеше нещо друго. Той си спомняше къде е бил , когато са му хрумвали някои идеи, и знаеше, че идеята често е резултат от видяна или усетена странна връзка между предмети, събития или хора, между които преди не е съществувала и най-малката връзка, но това беше най-многото, което можеше да направи. А по въпроса, защо трябва да вижда тези връзки или защо трябва да прави разкази от тях, след като ги е видял… на този въпрос той нямаше отговор.

Ако Джон Шутър беше дошъл на вратата му и му беше казал:

„Вие сте откраднали колата ми“ — вместо — „Вие сте откраднали разказа ми“ — Морт би попил идеята бързо и решително. Можеше да го направи, дори и ако въпросните две коли бяха произведени в една година и бяха от една марка, модел и цвят. Би показал на мъжа с кръглата черна шапка свидетелството на автомобила си, би го поканил да сравни номера на розовата карта с този на колонката до вратата и би го изпратил по живо по здраво.

Но когато ти дойде идея за разказ, никой не ти дава квитанция. Няма никакви доказателства. А и защо да има? Никой не ти дава квитанция за нещо, което получаваш безплатно. Човек иска пари от онзи, който иска да купи нещо от него — о, да, до пълно натоварване на трафика, а и малко повече, ако може, за да компенсира всичките случаи, когато разни проклетници — списания, вестници, книгоиздатели, кинокомпании — са го измамили. Но идеята идва безплатна, чиста и без всякакъв баласт. Ето, това е, реши той. Това бе причината, поради която се чувстваше виновен, макар да знаеше, че не е плагиатствал от разказа на фермера Джон Шутър. Чувстваше се виновен, понеже писането на разкази винаги малко приличаше на кражба и може би винаги щеше да е така. Просто Джон Шутър се оказа първият човек, който потропа на прага му и го обвини направо и на висок глас. Морт си помисли, че в подсъзнанието си е очаквал нещо такова от много години.