Морт никога не се беше смятал за нещо повече от писател на разкази на ужасите — и в „Сезон за сеитба“ нямаше нищо свръхестествено, — но все пак това беше доста зловещо малко разказче. Ейми го беше дочела с леко потръпване и беше казала:
— Предполагам, че е добро, но този мъжки ум… за Бога, Морт, каква гадост!
Думите й изразяваха много добре и собствените му чувства. Пейзажът в „Сезон за сеитба“ не беше от тези, сред които би пътувал с удоволствие, всъщност разказът не беше и израз на собствените му чувства, но Морт мислеше, че е свършил добра работа, че е описал добре полудяването на Том Хевлок след убийството. Редакторът на СМЕК беше доволен, читателите също — разказът беше предизвикал одобрителни писма. Редакторът беше поискал нов разказ, но Морт никога вече не написа нищо, което даже отдалечено да напомня „Сезон за сеитба“.
— Знам, че мога да го направя — каза Тод Дауни, като си вземаше нов кочан царевица от димящата тенджера. — Сигурен съм, че след време няма да я има съвсем.
Така завършваше разказът на Шутър.
— Сигурен съм, че мога да се справя с тази работа — им каза Том Хевлок и си сипа нова порция боб от голямата, димяща тенджера. — Сигурен съм, че след време нейната смърт ще бъде мистерия дори и за мен.
Така завършваше разказът на Морт Рейни.
Морт затвори своя екземпляр на „Всеки изплюва камъчето“ и замислено го върна на рафта за първи издания.
Седна и затършува бавно и подробно в чекмеджетата на бюрото си. То беше голямо — толкова голямо, че носачите трябваше да го внесат в стаята на части, и имаше много чекмеджета. Беше неприкосновено — нито Ейми, нито госпожа Г. имаха право да го докосват, а чекмеджетата бяха пълни с най-различни вещи, трупани от десет години. Бяха минали вече четири години, откакто Морт се беше отказал от пушенето, и ако в къщата имаше останали някакви цигари, те щяха да са там. Ако намереше цигари, щеше да запуши. Точно сега умираше за цигара. Ако не намереше, нищо — ровенето в собствените му боклуци успокояваше. Стари писма, които беше отделил, за да им отговори, но не им беше отговорил — които едно време бяха изглеждали важни, а сега изглеждаха остарели, дори непонятни; картички, които беше купил, но не беше изпратил; части от ръкописи, завършени в различна степен; половин пакет много стари пури; пликове; кламери; унищожени чекове. Разравяше пластове, които бяха почти геологически — пластове на летен живот замръзнал на едно място. И това беше успокояващо. Той привърши едното чекмедже и премина към друго, като мислеше за всичко, което му беше известно за Джон Шутър, и за това, как го беше накарал да се почувства разказът на Джон Шутър — неговият разказ, проклет да е.
Най-очевидното, разбира се, беше, че случката го беше накарала да изпита желание за цигара. Не му беше за пръв път да се чувства така през последните четири години — понякога просто виждаше някой да си пафка зад кормилото на някоя кола, спряла до неговата на светофара, и това предизвикваше бясна моментна страст за тютюн. Но ключовата дума тук, разбира се, беше „моментна“. Тези чувства минаваха бързо като свирепи летни бури — пет минути след като заслепяващата сребриста завеса на дъжда — се е спуснала от небето, отново светва слънцето. Той никога не беше изпитвал нужда да свърне в първия магазин по пътя си за пакет цигари… или да започне да тършува из жабката си за цигара или две, както сега тършуваше в бюрото си.
Той се чувстваше виновен и това беше абсурдно. Беше вбесен. Не беше откраднал разказа на Джон Шутър и знаеше, че не е — ако имаше някаква кражба (и трябваше да има, щом двата разказа бяха толкова близки, без единият от играчите предварително да ги познава — иначе беше невероятно), значи Шутър беше откраднал от него.
Разбира се.
Беше толкова просто — като носа на лицето му… или кръглата черна шапка на главата на Джон Шутър.
Все още се чувстваше разстроен, объркан, виновен… притеснен — по начин, за който може би нямаше думи. И защо? Е… защото…
В този момент Морт повдигна едно ксероксно копие от ръкописа на „Момчето на латернаджията“ и там, под него, имаше пакет цигари „ЛМ“. Дали все още произвеждаха „ЛМ“? Не знаеше. Пакетът беше стар, смачкан, но определено не беше празен. Той го взе и го погледна. Помисли, че според законите на непризнатата официално наука за напластяването, която — ако се търси по-подходяща дума, може да се нарече и бюрология, най-вероятно го е купил през 1985 година.
Читать дальше