Стивън Кинг: Таен прозорец, тайна градина

— Разбира се, че съм добре — беше й казал той с тона на пияница, който се опитва да убеди хората, че е трезвен. В действителност още беше толкова замаян, че се чувстваше леко пиян. Думите бяха някак твърде големи в устата му, като парчета мека, ронлива скала, и той приказваше много внимателно, опипваше пътя си през формалност на дебюта и гамбитите на телефонния диалог, като че ли разговаряха за първи път.

— А ти как си?

— О, добре, добре съм — изчурулика тя с бърз лек смях, който обикновено означаваше, че или флиртува, или е ужасно нервна, а на Морт не му се вярваше тя да флиртува с него — не и в този момент. Осъзнаването, че е нервна, малко го успокои.

— Просто си самичък там и може да ти се случи какво ли не, без никой да разбере. — Тя рязко прекъсна.

— Всъщност не съм сам — каза той меко. — Госпожа Гейвин идва днес, а и Грег Карстерс винаги се навърта насам.

— О, забравих за ремонта на покрива — каза Ейми и за момент той се удиви колко естествено звучеше разговорът им, колко естествено и неразведено. — „Ако ни слуша човек — помисли си Морт, — никога не би допуснал, че в леглото ми… по-точно в това, което беше мое легло, спи някакъв мошеник агент по недвижими имоти.“ — Той чакаше да се върне гневът му — гневът от болката, ревността, измамата — но на мястото на предишните неприятни чувства се въртеше само някакъв призрак.

— Е, Грег поне не ме е забравил — увери я той. — Дойде вчера и час и половина пълзя по покрива.

— Много ли е повреден?

Той й каза. Поговориха за покрива около пет минути, докато Морт бавно се събуждаше — говореха за стария покрив така, като че ли нещата са си такива, каквито бяха били винаги, говореха за него, като че ли щяха да прекарат следващото лято под новите кедрови дъски точно така, както бяха прекарали последните девет лета под старите кедрови дъски. Морт си помисли: „Дайте ми един покрив, дайте ми малко дъски и ще си приказвам вечно с тази кучка.“

Слушаше я, приключил своята част от разговора, той почувства как в него се загнездва дълбоко чувство на нереалност. Сякаш се връщаше в глупавото състояние на полуреалност, полусън, в което беше, когато вдигна телефона, и не можеше да го издържа повече. Ако разговорът им беше някакво състезание — кой от двамата би могъл по-дълго време да се преструва, че последните шест месеца никога не са съществували, то той имаше желание да се предаде. Повече от желание.

Тя питаше откъде Грег щял да намери дървения материал и дали щял да наеме работници от града. Морт я прекъсна:

— Защо се обаждаш, Ейми?

Настъпи миг тишина. Той усети как тя отхвърля един по един възможните отговори като жена, която пробва шапки, и че това наистина отново възбужда гнева й. Това беше едно от нещата — всъщност едно от малкото неща, за които можеше честно да каже, че я ненавижда. Абсолютно несъзнателната й неискреност.

— Казах ти защо — почна най-после тя. — Да видя дали си добре. — Гласът й отново звучеше объркано и неуверено, а това обикновено означаваше, че казва истината. Когато лъжеше, гласът й винаги звучеше така, като че ли ти обяснява, че земята е кръгла. — Пак имах едно такова чувство — ти не вярваш в тези мои чувства, но мисля, че знаеш, че ги имам и че аз вярвам в тях… нали, Мортън? — Не беше нейното обикновено позиране или отбранителният й гняв — гласът й звучеше почти умоляващо.

— Да, знам.

— Е, имах такова чувство. Правех си сандвич за обяд и почувствах, че ти… че ти може да не си добре. Изчаках малко — мислех, че ще премине, но не премина. Така че накрая се обадих. Ти си добре , нали?

— Да — каза той.

— И нищо не се е случило?

— Е, нещо се случи — каза той само след миг вътрешно колебание. Помисли, че е възможно, може би дори вероятно, Джон Шутър („ако наистина се казва така“ — настойчиво прибавяше умът му) да е правил опити да се свърже с него в Дери, преди да дойде тук. Все пак по това време на годината обикновено той живееше в Дери. Дори Ейми можеше да го е изпратила тук.

— Знаех си — каза тя. — Да не си се наранил с онзи проклет верижен трион? Или…

— Нищо, за което се постъпва в болница — каза той с лека усмивка. — Просто досада. Името Джон Шутър говори ли ти нещо, Ейми?

— Не, защо?

Той въздъхна със стиснати зъби — сякаш изпусна облак пара. Ейми беше интелигентна жена, но устата й винаги изпреварваше ума й. Спомняше си как веднъж му беше хрумнало, че тя трябва да носи фланелка с надпис „ПЪРВО МИСЛИ, ПОСЛЕ ГОВОРИ“.