Стивън Кинг - Татик

Шеридан бавно се движеше напред-назад по пустата алея пред търговския център и тогава видя хлапето да си пробива път през изхода под светещия надпис КАЗЪНТАУН. Беше момченце, едричко за тригодишно, но на не повече от пет. На лицето му имаше изражение, каквото Шеридан вече се бе научил прекрасно да разпознава. То се опитваше да не заплаче, но скоро щеше да започне.

Шеридан спря за миг, усещайки познатата лека вълна на самоотвращение… макар че всеки път, когато хванеше дете, това усещане ставаше все по-поносимо. Първия път не спа цяла седмица. Все си мислеше за оня едър мазен турчин, който наричаше себе си господин Магьосник и през цялото време се чудеше какво ли прави той с децата.

— Изпращам ги на разходка с лодка, господин Шеридан — му бе казал турчинът, което прозвуча: Спращам ги на ръсодка с льодка, гусин Шърдън. Турчинът се беше усмихнал. И за вас ще е най-добре да не питате повече за това , съобщаваше тази усмивка, и то ясно и високо, без никакъв акцент.

Шеридан не бе задавал повече въпроси, но това не означаваше, че бе престанал да се чуди. Особено след това. Той се мяташе и се въртеше, искаше му се да започне всичко отначало, така че да може да обърне нещата, да успее да избяга от изкушението. И втория път беше доста зле… третия — малко по-добре… а на четвъртия път той вече почти бе престанал да си задава въпроси за „ръсодкъта с льодка“ и какъв ли бе краят на тази разходка за дечицата.

Шеридан зави и паркира в зоната за инвалиди, точно пред входа. Регистрационните му номера бяха специални, от тези, които в щата даваха само на инвалидите. Тези тенекийки бяха направо безценни, защото не будеха никакво съмнение у ченгетата по търговските центрове, а инвалидните паркинги бяха много удобни и винаги свободни.

Ти все се правиш, че не излизаш, за да търсиш, но винаги задигаш инвалидни номера ден-два преди това.

Но майната им на тия глупости; беше се забъркал в голяма каша и онуй хлапе там можеше да разреши твърде важни въпроси.

Той слезе и се отправи към детето, което се озърташе с нарастваща паника. Да, помисли си Шеридан, имаше пет години, може би дори шест — просто беше слабичко. На ярката флуоресцентна светлина, която прииждаше през стъклените врати, то изглеждаше бледо като пергамент, сякаш не само от уплах, а от някакъв болестен пристъп. Шеридан впрочем го изчисли просто като див страх. С лекота разпознаваше външните признаци на това усещане, защото често бе виждал отражението му в своето огледало през последната година и половина.

Детето поглеждаше с надежда към хората, които минаваха край него; тези, които влизаха в търговския център да пазаруват; други излизаха натоварени с пакети, с отнесени лица, сякаш дрогирани от нещо, което вероятно считаха за удовлетворение — купуването.

Момченцето, облечено в джинси и фланелка с пингвини, се оглеждаше за помощ, търсеше с поглед някой, който да го види и да забележи, че нещо не е в ред, търсеше човек, който да му зададе единствения належащ въпрос. Например Ти да не си загубил татко си, синко? щеше да свърши работа. То просто търсеше приятел.

Ето ме , помисли си Шеридан, и тръгна към него. Ето ме, синко — аз ще ти стана приятел.

Почти го бе стигнал, когато забеляза ченгето, наето да охранява магазина, да се приближава с нехайна походка към входа. Той тършуваше в джоба си сигурно за цигари. Сега ще излезе, ще види детето и ще развали сигурната работа на Шеридан.

Майната му , помисли си той, но поне ченгето нямаше да го види, че разговаря с малкия, когато излезеше. По-лошото не се случи.

Шеридан се отдръпна леко и започна старателно да тършува из джобовете си, уж че проверява дали си е взел ключовете. Погледът му шареше светкавично от детето към полицая и обратно. Момченцето бе започнало да плаче. Не ревеше с цяло гърло — все още, — но ронеше едри-едри сълзи, които розовееха в червените отблясъци на надписа „Казънтаун“ и се стичаха по гладките му бузки.

Момичето на гише „Информация“ махна на ченгето и му каза нещо. Тя бе хубавка, с тъмна коса, около двадесет и пет годишна; той бе рус, мустакат. Когато полицаят се облегна с лакти и й се усмихна, Шеридан си помисли, че приличат на рекламите за цигари, които излизат на задните корици на списанията. Духът на „Салем“. Запали моята „Лъки“. Той умираше тук навън, а те там, вътре, дърдореха празни приказки — кво шъ праиш след работа, навита ли си да пийнем по нещо в онуй новото място и дъра-дъра. Виж я само как запърха с мигли към него. Колко сладко.