Стивън Кинг: Татик

Шеридан реши да рискува. Гърдите на детето се разтърсиха спазматично, ако ревнеше с цяло гърло, някой непременно щеше да го забележи. На Шеридан никак не му се искаше да действа, докато имаше полицай на двайсетина метра, но ако не си оправеше вересиите при господин Реги през следващите двайсет и четири часа, двама яки мъже щяха сигурно да го посетят с цел импровизирана хирургическа намеса върху ръцете му, след която той щеше да си остане с по няколко допълнителни лакътни свивки на всяка.

Той се запъти към момчето; беше едър мъж, облечен в обикновена риза и бежови панталони, с обикновено едро лице, което на пръв поглед изглеждаше добро. Той се наведе над момченцето, опрял ръце на коленете, и момчето вдигна бледото си изплашено лице към него. Очите на хлапето бяха зелени като смарагди, даже двойно по-зелени от плувналите в тях сълзи, отразяващи светлината.

— Ти да не си загубил татко си, синко? — попита Шеридан.

— Моят Татик — каза детето и избърса очите си. — Аз… аз не мога да намеря моя Тттатик!

Сега детето наистина започна да хълца и една жена, която се бе запътила към входа на магазина, се огледа с нещо като смътна загриженост.

— Всичко е наред — каза й Шеридан и тя си продължи.

Шеридан прегърна успокоително раменете на момченцето и леко го дръпна надясно — в посока към микробуса.

После погледна през вратата.

Охраняващото ченге бе долепило лице до момичето от информацията. По всичко личеше, че тази вечер щеше да даде огънче не само на нейната „Лъки“. Шеридан се отпусна. В този момент дори банков обир да имаше в съседната банка, полицаят нищо нямаше да забележи. Работата замирисваше на опечена.

— Искам си Татик! — плачеше момченцето.

— Ами да, как да не го искаш — каза Шеридан. — И ние сега ще го намерим. Ти не се тревожи.

Той го притегли още малко вдясно.

Момчето вдигна очи към него и очите му изведнъж се изпълниха с надежда.

— Можете ли? Можете ли, господине?

— А че как! — каза Шеридан и се усмихна сърдечно. — Намирането на изгубен Татик… ами може да се каже, че това ми е нещо като специалност.

— Вярно? — детето дори се усмихна леко, въпреки че от очите му продължаваха да капят сълзи.

— Вярно, я! — каза Шеридан и пак погледна навътре да провери дали ченгето, което сега едва се виждаше (и което едва ли можеше да забележи Шеридан с момчето, ако изобщо погледнеше насам), продължава да се занася с момичето. Продължаваше. — Как беше облечен твоят Татик, синко?

— Беше облечен с костюм — каза момчето. — Той почти винаги носи костюм. Само веднъж съм го виждал с джинси. — То говореше така, сякаш Шеридан бе длъжен да знае всички тези неща за неговия Татик.

— Бас държа, че костюмът е бил черен — каза Шеридан. Очите на момчето светнаха.

— Ти си го видял! Къде?

То тръгна въодушевено назад към вратите, забравило сълзите си и Шеридан едва се удържа да не сграбчи малкото прежълтяло диване на секундата. Но нямаше как. Не можеше да си позволи да прави сцени. Не можеше да направи нещо, което хората по-късно да си спомнят. Трябваше да го подмами в микробуса. Целият микробус бе с тъмни стъкла, с изключение на предното, и човек не можеше да види какво става вътре, ако не долепеше лице до стъклото.

Първо трябваше да го качи в микробуса.

Той хвана момчето за ръката.

— Не го видях вътре, синко. Видях го ей там.

Той посочи от другата страна на огромния паркинг с безкрайните редици коли. Входът към паркинга бе в най-отдалечения край, а зад него се издигаха двойните жълти арки на „Макдоналдс“.

— И защо Татик ще ходи там? — попита момчето, сякаш или Шеридан, или Татик — а може би и двамата — бяха съвсем полудели.

— Не зная — каза Шеридан. Мозъкът му щракаше бързо, тракаше като експресен влак — така ставаше винаги, когато опреше до момента, в който човек трябва да си размърда гъза и или да свърши работата без грешка, или да я заебе като разкаял се грешник. Татик. Не Тати или Татко, ами Татик. Момченцето специално го беше поправило. Може би Татик означаваше дядо, реши Шеридан. — Но съм абсолютно сигурен, че беше той. Възрастен човек с черен костюм. Белокос… със зелена вратовръзка…

— Татик си беше сложил синята вратовръзка — каза момчето. — Той знае, че аз най я харесвам.

— Да бе, синя беше — каза Шеридан. — На тази светлина човек не може да определи. Хайде, скачай в микробуса. Ще те закарам отсреща при него.

— Ти сигурен ли си, че е бил Татик? Не разбирам защо ще ходи там, където…