Стивън Кинг - Рита Хейуърт и изкуплението в Шоушенк (Надежда за вечна пролет)

Те даже ни гледаха само с половин око, защото караула на южната стена беше доста близо и момчетата там горе можеха да опитат челюстите си върху нас, стига да искаха. Ако някой от бригадата за насмоляване на покрива беше направил едно невярно движение, само за четири секунди щеше да бъде прерязан на две от куршумите на автомат калибър 11,43 милиметра. И тъй, пазачите седяха и си гледаха кефа. Липсваше им само бира, заровена в счукан лед, за да станат господари на всички създания.

Един от тях се казваше Байрон Хедли и през 1950 година той беше прекарал в Шоушенк по-дълго време от мен. По-дълго от последните двама пазачи, ако трябва да бъда точен. През 1950-та колеше и бесеше един човек от Нова Англия на име Джордж Дънейхи. Той имаше научна степен по наказателно право. Доколкото се простират сведенията ми, никой не го харесваше, освен хората, които му бяха издействали назначаването. Знаех, че се интересува от три неща: събиране на статистически данни за книги (което по-късно беше публикувано в малко издание от Нова Англия, наречено „Лайт сайд прес“, сигурно му е платил, за да помести материала), кой отбор е победил във вътрешното първенство по бейзбол всеки септември, и събиране на законите за смъртното наказание, издадени в Мейн. Голям защитник на смъртното наказание беше тоя Джордж Дънейхи. Изритаха го от службата, когато през 1953-та се разбра, че правел отстъпка за авторемонтното обслужване в затворническия гараж и делял печалбата с Байрон Хедли и Грег Стамас. Хедли и Стамас излязоха съвсем чисти от тая работа, те много майсторски криеха козовете си, но Дънейхи си събра чукалата. Никой не съжаляваше, че си отива, но и никой не беше очарован да види как Грег Стамас сяда на мястото му. Беше нисък човек със стегнат здрав корем и най-студените кафяви очи, които си виждал някога. Винаги носеше на лицето си болезнената гадничка усмивка на човек, който е влязъл в банята и не е успял да се изкъпе. Докато Стамас беше надзирател, жестокостта се ширеше в Шоушенк и макар да не разполагам с доказателства, имаше поне половин дузина погребения на лунна светлина в горичката от шубраци, която се простира източно от затвора. Дънейхи беше зъл, но Грег Стамас беше жесток, жалък, коравосърдечен човек.

Той и Байрон Хедли бяха добри приятели. Като надзирател Джордж Дънейхи беше само позьор; Стамас, а след него и Хедли управляваха затвора.

Хедли беше висок, тромав човек с оредяваща червена коса. Бързо се зачервяваше на слънце, говореше високо и ако не вървиш достатъчно бързо след него, веднага те прасваше с тоягата. През оня ден, третия от работата върху покрива, той приказваше с друг надзирател на име Мърт Интуисъл.

Хедли носеше няколко изумително добри новини и поддържаше вниманието все върху тях. Това си беше в стила му — беше неблагодарник, не казваше добра дума за никого, изобщо човек, който е убеден, че целият свят е тръгнал срещу него. Светът го беше изиграл през най-хубавите години от живота му, същият този свят щеше да бъде повече от щастлив да го измами и за остатъка. Виждал съм надзиратели, които според мен са почти светци, и разбирам защо е така. Те виждат разликата между живота, който можеха да имат — беден и прекаран в борба, но достоен, и живота на хора, платени от държавата да надзирават. Тези пазачи са способни да разберат какво нещо е болката. Другите не могат или не искат.

Няма с кого да сравня Байрон Хедли. Той можеше да си седи, невъзмутим и спокоен под топлото майско слънце, и да намери достатъчно злоба да оплаква собствения си късмет, когато на по-малко от три метра група хора работят, потят се и изгарят ръцете си с големите баки, пълни с кипяща смола, хора, които бяха работили толкова усилено в тяхната ежедневна въртележка на дните, че това тук им изглеждаше като почивка. Може би си спомняш стария въпрос, един от онези, които определят възгледите ти за живота, когато им отговориш. Байрон Хедли щеше да отговори винаги: наполовина празна, чашата е наполовина празна . Веднъж завинаги, амин. Ако му дадеш да пие студено ябълково вино, той ще мисли за оцет. Ако му кажеш, че неговата жена му е била винаги вярна, ще ти отвърне, че причината е проклетата й грозотия.

И той си седеше, говореше на Мърт Интуисъл достатъчно високо, за да го чуваме всички, а широкото му бяло чело взе да почервенява от слънцето. Едната си ръка беше прехвърлил над ниския парапет, ограждащ покрива. Другата държеше върху дръжката на своя 9-милиметров пистолет.

Всички знаехме историята с Мърт. Изглежда по-големият брат на Хедли беше заминал за Тексас някъде преди четиринайсет години и семейството му не беше получавало от него ни вест, ни кост. Решили, че е умрял и лека му пръст. Но преди седмица и половина един адвокат ги извикал отдалеч, чак от Остин. Брат му, човек доста богат, починал преди четири месеца. Парите идваха от нефта и нефтени наеми, сумата беше към един милион долара. Адски невероятно е колко щастливи могат да бъдат някои дупки на гъза, рече за благодарност той върху покрива на цеха за плочи.