Стивън Кинг: Рита Хейуърт и изкуплението в Шоушенк (Надежда за вечна пролет)

Колко пъти го изнасили тази пасмина? Не зная. Мисля, че Рустър много скоро загуби вкуса към това — тоя тип си плати за изнасилването с шина на носа за един месец, а Богс Дайъмънд се отказа същото лято, някак изведнъж.

Странно нещо. Една сутрин в началото на юни, когато Богс не се яви на проверка за закуска, го намериха пребит в неговата килия. Той не каза кой го е бил или как са се докопали до него, но понеже ми влиза в работата, зная, че надзирателят може да бъде подкупен и да направи почти всичко, освен да внесе пистолет на затворник. Тогава не получаваха големи заплати, пък и сега е същото. По онова време нямаше електронни заключващи системи нито вътрешни телевизионни камери, нито пък прекъсвачи, които да контролират цялата територия на затвора; Тогава, през 1948-ма, всеки затворнически блок си имаше свой собствен шалтер. Може би пазачът наистина е бил подкупен, за да улесни влизането на някого — може би двама или трима души — и даже в килията на Дайъмънд, да.

Разбира се, услуга като тази сигурно ще струва куп пари. Не по външните представи, не. Затворническата икономика е изградена върху по-ниска скала. Ако си бил за малко вътре, схващаш, че доларова банкнота в ръката ти изглежда като двайсетачка навън. Моето предположение е, че щом на Богс са му скроили номер, това е струвало на някого маса пари в брой — петнайсет парчета, да кажем, за шалтера и по две-три парчета на всяко от момчетата при лампите.

Не казвам, че това беше Анди Дюфрен, но зная, че с влизането си донесе петстотин долара, пък и той беше банкер в нормалния свят, човек, който разбираше по-добре от останалите в кошарата как парите стават власт.

Зная и това: след побоя — три счупени ребра, подуто око, навяхване на гърба и локсация на бедрото — Богс Дайъмънд остави Анди намира. Всъщност, след тая работа остави всекиго на мира. Стана като вятърът високо горе през лятото — само бушува, но не събаря. Ще речеш, че наистина е само една „уморена сестра“.

Това беше краят на Богс Дайъмънд, човекът, който навярно можеше да убие Анди, ако Анди не беше взел мерки да предотврати такова нещо. Но това не беше краят на неприятностите между Анди и „сестрите“. Настъпи кратко затишие, после всичко започна отново, но не толкова брутално и не толкова често. Чакалите обичат лесната плячка, а наоколо беше пълно с по-лесни жертви от Анди Дюфрен.

Той често ги побеждаваше, това е, което помня. Знаеше, предполагам, че ако ги оставиш да те прекарат без борба, следващия път ще им бъде много по-лесно да си свършат работата. И тъй, Анди щеше да се появява за известно време със синини по лицето. Счупиха му два пръста, това стана шест или осем месеца, след като пребиха Дайъмънд. Ах, да, и още нещо — в края на 1949-та един човек кацна в лечебницата със счупена кост на скулата, някой сигурно му е друснал един хубав удар с тръба, увита във фланелен плат. Той винаги се биеше и последиците бяха, че прекарваше времето си в самота. Ала не мисля, че за Анди самотата представляваше бреме, каквото е за някои хора. Чувстваше се добре насаме със себе си.

„Сестрите“ бяха нещо, към което той се приспособи, сетне, през 1950-та, всичко спря почти напълно. Това е част от моя разказ, който ще захвана с течение на времето.

Една сутрин през есента на 1948 година Анди ме срещна в двора за упражнения и ме попита мога ли да му доставя половин дузина чаршафи за минерали.

— Какво, по дяволите, е това? — попитах.

Каза ми, че така ги наричат скалните кучета. Това са тъкани за полиране с размерите на кухненска кърпа. Те са ватирани и имат две страни — гладка и грапава. Гладката страна е като фина шкурка, грапавата е почти толкова абразивна, колкото промишлената стоманена вълна (Анди пазеше в килията си и кутия от нея, макар че не му я бях доставил аз, предполагам, че беше се снабдил с нея от затворническата пералня).

Казах, че мога да му помогна в тази работа и я свърших, като ги взех от същия магазин за минерали и скъпоценни камъни, където уредих да купя геоложкия чук. Този път сложих на Анди моята обикновена надценка от десет процента, нито цент повече. Не виждам нищо смъртоносно или пък опасно във ватирана тъкан с размери осемнайсет на осемнайсет сантиметра. Наистина чаршафи за минерали.

Около пет месеца по-късно Анди ме попита дали мога да му доставя Рита Хейуърт. Разговорът се водеше в кинозалата по време на прожекция. Сега ни прожектират кино един-два пъти седмично, но по онова време киното беше месечно събитие. Обикновено филмите, които гледахме, отправяха към нас повдигащо морала послание и точно този, „Загубеният уикенд“ , не се различаваше от другите. Поуката беше, че пиянството е опасно нещо. В морала получихме известна утеха.