Стивън Кинг: Рита Хейуърт и изкуплението в Шоушенк (Надежда за вечна пролет)

С няколко маневри Анди се приближи до мен, по средата на филма се наведе още малко по-наблизо и ме попита мога ли да му уредя въпроса с Рита Хейуърт. Право да ти кажа, това ме погъделичка. Обикновено той беше невъзмутим, спокоен и съсредоточен, но тази вечер беше адски нервен, почти смутен, сякаш искаше да му доставя едно от ония нещица, подплатени с овча кожа, предназначено да „усили вашето самотно удоволствие“, както го пишеха магазините. Изглеждаше пощръклял, беше на границата да се изпразни върху своя радиатор.

— Мога да я доведа — рекох. — Не се поти, успокой се. Коя от двете искаш, голямата или малката?

По това време Рита беше най-хубавото ми момиче (няколко години по-рано беше Бети Грабъл). Тя се продаваше в два размера. За долар можеше да вземеш малката Рита. За два и петдесет можеше да получиш голямата Рита, метър и двайсет висока, откъдето и да я погледнеш — все жена.

— Голямата — промълви той, без де ме погледне. Казвам ти, гореща сцена се разигра оная нощ. Изчерви се целият като малко момче, което иска да се вмъкне на някое от онези зрелища с военната книжка на брат си. — Можеш ли?

— Бъди спокоен, разбира се, че мога. Не ходи ли мечката в гората?

Зрителите заръкопляскаха и засвиркаха, когато буболечките плъзнаха по стените и нападнаха Рей Миланд, който имаше тежък случай на алкохолно отравяне.

— Кога?

— След седмица. Или по-малко.

— Добре. — Но той изглеждаше объркан, сякаш се беше надявал, че още сега имам една, натъпкана в гащите. — Колко?

Определих му пълната цена. Можех да му направя услугата и на костуемата цена; той беше добър клиент с чука и чаршафите за минерали. Нещо повече, беше добро момче. Не една нощ, когато той си имаше неприятности с Богс, Рустър и останалите, се чудех кога ли ще си послужи с геоложкия чук да счупи нечия глава.

Плакатите бяха голяма част от моята работа, веднага след къркането и цигарите, обикновено половин стъпка пред марихуаната. През шейсетте години работата избухна във всички посоки, много хора искаха страхливо да си закачат нещо като снимките на Джими Хендрикс, Боб Дилън, оня афиш на „Ийзи Райдър“ . Но обикновено искат момичета, една след друга идваха кралиците за окачване на стената.

Няколко дни след разговора ми с Анди шофьорът на пералнята, с когото въртях работата, вкара в кошарата повече от шейсет плаката, предимно с Рита Хейуърт. Може и да я помниш онази снимка, сигурен съм, че я помниш. Рита е облечена в нещо като бански костюм, едната й ръка е отметната зад главата, очите — полузатворени, мами те с онези пълни, леко разделени, нацупени червени устни. Наричаха я Рита Хейуърт, но можеха да я наричат и Горещото момиче.

Ако толкова се чудиш, администрацията на затвора знаеше за черния пазар. Сигурно знаеше. Вероятно е знаела за моята работа точно толкова, колкото и аз. Те се примиряват с това, защото разбират, че затворът е като голяма тенджера под налягане и някъде трябва да има дупка, за да пуска по малко пара. Понякога правят временно понижаване в длъжност и аз прекарвах в изолация един до три пъти годишно, но за неща като плакатите си траят. Когато големият плакат с Рита Хейуърт се появи в килията на някой новак, предполага се, че е дошъл по пощата от приятел или роднина. Естествено, всички препоръчани пратки от роднини и приятели се отварят и съдържанието им се описва, но кой ще се връща да прегледа инвентаризационния лист за нещо толкова безобидно, като снимката на Рита Хейуърт или Ава Гарднър? Когато си в тенджера под налягане, научаваш се да живееш и оставяш другите да живеят, ако ли не, някой ще ти отвори нова уста точно над адамовата ябълка.

Пак Ърни занесе постера от моята килия номер шест в килията на Анди, четиринайста. И Ърни върна обратно бележка, написана от грижливата ръка на Анди, в която имаше само една дума: „Благодаря“.

Малко по-късно, когато ни събраха за утринна проверка, надзърнах в килията му и видях Рита над леглото му в цялата й плажна слава: очите полузатворени, едната й ръка отметната зад главата, онези меки, нежни устни леко отворени. Нощем, когато изгасяха осветлението, можеше да я гледа в сиянието на електродъговите лампи в двора за упражнения.

Но в светлината на утрото по лицето й имаше тъмни бразди — сянка от решетката на еднокрилия му прозорец.

Сега ще ти разкажа какво стана в средата на май 1950-та, когато дойде краят на тригодишната схватка със „сестрите“. Стана един инцидент, който извади Анди от пералнята и го прати в библиотеката, където той прекара работното си време до напускането на нашето щастливо малко семейство през онази година.