Стивън Кинг - Гняв

— Лъжец! — звучно възкликна Грейс Станер. Ирма подскочи като чу гласа й.

— За кой се мисли тоя, бе? — извика ядно Мелвин. — Да не мисли, че някой ще му повярва на лайнарските приказки?

"…също така подчерта, че според него Декър е шизофреник, с грубо нарушена способност за рационално възприятие. Той приключи изявлението си с думите: „В този момент Чарлз Декър е способен на всичко. Полицията от съседните градове…“

— Писнаха ми тия лайна! — викна Силвия. — Като се измъкнем от тук, ще им разкажа на всички докъде го докара Чарли тоя нещастник. Аз ще…

— Млъквай и слушай! — изсъска Дик Кийни.

„…се наложи да повикат на помощ от Луистън. В настоящия момент, според капитан Филбрик, ситуацията изглежда безизходна. Декър е заплашил, че ще почне да стреля, ако полицията направи опит да използва сълзотворен газ, на карта е поставен живота на двадесет и четири деца…“

— Деца — рече ненадейно Свинарника. — Децата това, децата онова. Мушнаха ти го отзад, Чарли. Край. Деца. Ха. Говна. Какво, по дяволите, си мислят че става? Аз…

— Говорят нещо за… — поде Корки.

— Няма значение. Изключи го — прекъснах го аз. — Тук има по-интересни неща. — Фиксирах Свин с възможно най-стоманения си поглед. — Какво ти дойде на ум, шимби?

Свинарника ръгна с пръст към Ирма.

— Тя си мисли, че съдбата е срещу нея — рече той. — Хе-хе — той внезапно се разсмя с писклив глас. После, без никаква видима причина измъкна молив от джоба на ризата и се втрещи в него. Моливът беше оранжев.

— Моливи „Би-боп“ — рече Свинарника. — Най-евтините моливи на земята. Подострянето им е бая трудна работа. Графита се троши като сирене. Всяка година през септември, преди да тръгна на училище, мама домъква вкъщи поне двеста молива от „Мамът Март“. И, Божичко, не питайте смея ли да не ги използвам!

Той счупи молива и продължи да го разглежда. Да си призная честно, не бих писал с такива евтини моливи. Предпочитам да използвам „Еберхард Фейбър“.

— Мама — рече Свинарника. — За мен това е Мама. Двеста молива „Би-боп“ в пластмасова кутия. Знаете ли кое е любимото й занимание? Освен, разбира се, да присъства на тия лайнарски обеди, дето ти дават голям хамбургер и сок от моркови в картонена чаша? А? Участва в конкурси. Това й е хобито. Стотици конкурси. Непрекъснато. Абонирала се е за дузина женски списания и не пропуска нито един шибан конкурс на страниците им. Сестра ми веднъж донесе в къщи коте и тя не й позволи да го задържи…

— Оная, дето забременя ли? — попита Корки.

— Не й позволи да го задържи. Удави го във ваната, да не би да го вземе някой друг. Лили я молеше поне да го занесе на ветеринаря, та да го отровят с газ, но мама каза, че не може да дава цели четири долара за газ, заради някаква си проскубана котка.

— О, бедното котенце — рече Сюзън Брукс.

— Кълна се в Бога, че го направи в нашата вана. Мразя тези проклети моливи. Защо не ми купиш нова риза? К’во? Може и да стане, за рождения ден. Аз й викам: „Мамо, да беше чула само как ми викат децата! Мамо, за Бога!“ И всичко, на което мога да се надявам е нова риза за рождения ден и тая шибана кутия с моливи „Би-боп“. Исках да започна работа в пощата, ала тя не ми позволи. Каза, че в града било пълно с аморални жени, които примамват малки момченца по къщите си, веднага щом мъжете им излязат на работа.

— О, Божичко! — възкликна Силвия.

— И тия безкрайни конкурси. Това унизително мъкнене по безплатните обяди. Непрестанното дебнене и клюкарстване. Смуче от хорската мръсотия като някакъв комар. Не мога да понасям гадната й усмивка.

Той ме погледна и се ухили, лицето му придоби чудато изражение. Досетих се, че ще има още.

— Знаете ли какво каза, когато трябваше да замине Лили? Че ще трябва да си продам колата. Добрият стар „Додж“, дето ми го подари чичо, когато получих шофьорската книжка. Рекох й, че няма да го продам. Рекох й, че ми е подарък от чичо Фред и че не смятам да се разделям с него. А тя ми отвърна, че ако аз не го продам, тя ще го направи. Всички документи били на нейно име, така че по закон колата й принадлежала. Нямала никакво намерение да стои със скръстени ръце, докато аз прекарвам мацките на задната седалка. Представяте ли си? Аз. С мацки. На задната седалка. Точно така каза.

Той счупи едно от парчетата. Графитът щръкна навън като прекършена черна кост.

— Аз. Ха. За последен път имах среща с момиче на излета в края на осми клас. Казах на мама, че „Доджа“ не се продава. Тя настоя, че ще го продаде. Е, накрая го продадохме. Не мога да се боря с нея. Винаги знае какво да каже. Тъкмо почнеш да й обясняваш защо ти трябва колата и тя ще извика: „Абе, ти що стоиш толкова дълго в банята?“ Ей така, съвсем неочаквано. Ти й говориш за колата, а тя си знае за банята. Като че ли правя нещо мръсно вътре. Направо ме убива с тия нейни подозрение — той се загледа през прозореца. Мисис Дейно не се виждаше никъде. — Непрестанно се заяжда с мен. Как е възможно да не мога да си подострям моливите? Е това й е любимото заяждане. Толкова е проста и гадна, че има акъл колкото да удави едно котенце, едно малко котенце. Толкова е тъпа, че всички й се присмиват зад гърба. И хората какво си викат — че и аз съм същия, нали? Тъп и гаден. Не след дълго човек започва да се чувства като онова котенце, дето се бе скрило в кутията за моливи и попадна вкъщи по погрешка.