Стивън Кинг - Гняв

Тед започна да се тресе. Първо краката, после треморът запълзя нагоре по бедрата, обхвана тялото, накрая шията и лицето. Устата му се друсаше в беззвучно бърборене. Чертите му се сгърчиха в ужасни конвулсии. Единствено очите му не мръдваха. Трябва да призная, че в този миг изпитах уважение към него. Едно от малкото неща, в което винаги съм бил съгласен със стария е, че младото поколение го няма никакво. Тоест, че повече ни бива да се фръцкаме с протестни плакати пред Белия дом, отколкото да замеряме Пентагона със запалителен коктейл „Молотов“. Ала дори в мига, когато бяха вперени във вечната тъмнина, очите на Тед не трепнаха.

— Сядай — повторих аз.

Той се обърна, отиде до чина и седна.

Никой не извика. Няколко души си бяха запушили ушите. Те свалиха бавно ръце, сякаш адаптираха слуха си към тишината в стаята. Спомних си за стомаха и сведох поглед. Там всичко бе наред. Отново контролирах нещата.

Човекът с мегафона крещеше, но този път не на мен. Викаше по зяпачите да се разкарат час по скоро, че иначе не отговарял за последствията. Послушаха го. Някой от тях побягнаха превити одве, като Ричард Уидмарк в оня страхотен филм за Втората световна война.

През строшения прозорец повя прохладен ветрец. Листовете от чина на Хармън Джексън се разхвърчаха по пода. Той се наведе и взе да ги събира.

— Разкажи още нещо, Чарли — рече Сандра Крос.

На устните ми изпълзя изненадана усмивка. Ужасно ми се прищя да запея онова кънтри за хубавите, хубави сини очи, но не можех да си спомня как продължава, а и не ми стискаше да запея. Гласовит съм като патица. Затова само я гледах и се хилех изненадано. Тя се изчерви леко, но не сведе очи. Представих си я омъжена за някой сноб с пет костюма и разноцветна тоалетна хартия в кенефа. Направо ме заболя при тази мисъл. Рано или късно, все един ден им омръзва да си късат копчетата по училищните забави или да се крият под седалките, за да се вмъкнат на вечерната прожекция на авто-киното. Не след дълго спират да се тъпчат с пица и да пъхат дребни монети в джубокса на Сами. Вече не се целуват с момчета из къпиновите храсти. И всички заприличват на ония пошли изрезки на Барби от „Джек и Джил“. Сгънете в точка А, точка В и точка С. И тя ще израсне ПРЕД ОЧИТЕ ВИ. Изведнъж почувствах, че всеки момент ще се разплача, но успях да се измъкна от това неудобно положение като прехвърлих мислите си върху белите й найлонови гащички.

Беше 10:20.

Заговорих.

Бях на дванайсет, когато мама ми купи кадифен костюм. По това време тате вече бе вдигнал ръце от мен и за възпитанието ми се грижеше мама. Обличах костюма когато ходехме на неделна църква и на вторнишките религиозни кръжоци. Имах и няколко вратовръзки с ластик. Бях неотразим.

Не мога да разбера защо толкова настояваше да облека костюма на онзи проклет рожден ден. Всячески се съпротивлявах. Мъчех се да я убедя. Дори се опитах да я излъжа — казах й, че Керол се е разболяла от дребна шарка и купона се отлага. Един разтревожен разговор по телефона с майката на Керол и лъжата бе разкрита. Всички опити се провалиха. По принцип мама не обича да ме държи изкъсо, но навие ли си нещо на пръста — няма отърваване. Спомням си, за една Коледа чичо й подари един доста голям пъзел. Тате, разбира се, мислеше това за пълна глупост. Мисля, че именно затова и го изпрати чичо Том — за да го ядоса. Както и да е — чичо Том ни бе пратил тоя гигантски пъзел с най-малко петстотин парченца за сглобяване и един единствен боровинков храст в долния десен ъгъл. Останалата част от пъзела беше снежно бяла, без никакви картинки. Баща ми щеше да се спука от смях. „Хайде, майко, да те видим как ще го сглобиш“ — рече й той. Винаги, когато искаше да я дразни й викаше майко. Тя седна на масичката в нейната стая — по това време вече живееха в отделни стаи — и изсипа пъзела. Ние с тате прекарахме двадесет и шести и двадесет и седми в едно безкрайно предтелевизорно ядене. Но на двадесет и осми сутринта, пъзелът беше подреден. Мама го снима и изпрати снимката на чичо Том, който живее в Уискинсон. След това събра пъзела и го прибра в килера. Доколкото знам още си седи там, а от тогава минаха две години. Мисълта ми е, че успя да го подреди. Мама е весела, добре образована и има чудесен характер. Обожава домашните животни и винаги е вежлива с пътуващите музиканти. Но пресечеш ли й пътя, готова е да си забие петата… направо в топките.

В този ден й бях пресякъл пътя. За четвърти път се мъчех да срина защитата й с непоклатимите си доводи, но само си губех времето. Вратовръзката стягаше тънкото ми вратле като розов паяк със стоманени пипала, сакото ми беше тясно, а на всичко отгоре тя ме накара да обуя любимите ми обувки. Баща ми го нямаше вкъщи, обръщаше бири с приятели в „Гоган“, но ако беше там сигурно щеше да каже, че изглеждам „като нов човек“. По скоро се чувствах като задник.