Стивън Кинг: Децата на царевицата

Бърт подкара колата и стигна до кръстовището, над което се полюшваше изгаснал светофар. Вляво видяха спретната, боядисана в бяло черква. Тревата около нея беше окосена, грижливо поддържани цветя растяха от двете страни на пътечката към вратата. Бърт спря колата.

— Защо спираш?

— Ще надникна в църквата. Навярно това е единствената сграда в целия град, където няма да открия дебел слой прах, натрупан в продължение на десетилетия. Погледни таблото за проповедите.

Вики извърна очи към дъската, където грижливо бе изписано: „СТРАШЕН И МИЛОСТИВ Е ОНЗИ, КОЙТО ОБХОЖДА РЕДОВЕТЕ“. А отдолу датата — 27 юли 197б — миналата година.

— Онзи, който обхожда редовете — промълви Бърт и изгаси мотора. — Още едно от хилядите имена на Господ, патентовано в щата Небраска. Хайде, идваш ли с мен?

Жена му не се усмихна, а заяви:

— Няма да дойда.

— Както искаш.

— Не съм стъпвала в черква откакто напуснах бащиния си дом; освен това не искам да влизам в тази църква , нито да бъда в този град. Страхувам се до смърт, Бърт. Не можем ли просто да продължим пътя си?

— Само ще надникна вътре.

— Не забравяй, че в мен са резервните ключове. Ако се забавиш повече от пет минути, ще запаля колата и ще те оставя тук.

— Хей, почакай малко, госпожо…

— Точно така ще направя. Освен ако ме нападнеш и насила вземеш ключовете. Знам, че си способен на това.

— Но не вярваш, че ще го направя.

— Не.

Чантата й стоеше на седалката помежду им. Бърт я сграбчи, жена му понечи да хване дръжката, но той й попречи. Не си направи труда да рови вътре, а преобърна чантата и изсипа съдържанието й. Ключодържателят й проблесна сред хартиени кърпички, козметични принадлежности, дребни монети, разписки от магазини. Вики посегна към него, но Бърт я изпревари и пъхна ключовете в джоба си.

— Не трябваше да го правиш! — разплакано възкликна тя. — Дай ми ги!

— Няма — отвърна младият мъж и студено се усмихна. — Няма да стане.

— Моля те, Бърт. Страх ме е. — Тя протегна ръка, вече не се караше, а го молеше.

— Знам какво ще направиш — след две минути ще решиш, че си чакала достатъчно и ще ме изоставиш.

— Няма…

— Ще подкараш колата, заливайки се в смях и ще си кажеш: „Това ще му е за урок, друг път да не ми противоречи, когато искам нещо.“ Струва ми се, че през целия ни брачен живот си се подчинявала на това мото: „Ще дам урок на Бърт, за да не ми противоречи.“

Той излезе от колата.

— Моля те, Бърт! — извика жена му и се хвърли след него. — Слушай, щом напуснем града, ще се обадим от някой автомат, съгласен ли си? Виж колко дребни имам. Просто… можем… не ме оставяй сама! Бърт, не ме оставяй тук сама!

Той затръшна вратата, за да заглуши виковете й, сетне за миг се облегна върху колата и потърка затворените си очи. Вики удряше по стъклото и крещеше името му. Бърт си каза, че тя ще направи „отлично“ впечатление, когато намерят някой полицай и му предадат трупа.

Обърна се и тръгна по каменната пътека към черквата. Само ще надникне вътре и веднага ще се върне. Може би вратата е заключена…

Но тя леко се отвори на добре смазаните си панти („Със смирение“ — помисли си той и кой знае защо това му се стори много смешно.) и Бърт влезе в преддверие, студено като зимник. След няколко секунди очите му свикнаха с полумрака и той се огледа.

Първото, което забеляза, бяха покрити с прах шперплатови букви, натрупани безразборно в един ъгъл. Той се приближи и ги разгледа. Изглеждаха стари и забравени като календара в ресторанта, за разлика от преддверието, което беше чисто и спретнато подредено. Буквите бяха високи около шейсет сантиметра и очевидно представляваха част от някакъв надпис. Бърт ги разпръсна на килима — бяха общо трийсет и една — и се опита да ги подреди в думи. ГЛАВА, БАТИСТА… Ами ако вместо „батиста“ опита… Той сложи по средата буквата П, но не се получи нищо. Почувства се глупаво: клечи на пода и си играе с букви, докато Вики се побърква в колата. Понечи да се изправи, но изведнъж му просветна. Бързо подреди думата „баптистка“… следователно следващата беше „черква“ Още няколко размествания и получи „БАПТИСТКА ЧЕРКВА НА БЛАГОВОЛЕНИЕТО“. Очевидно това е бил надписът на вратата. Буквите са били свалени и безцеремонно захвърлени в ъгъла, а черквата — пребоядисана, за да не си личи надписът. Но защо?

Защото това вече не бе „БАПТИСТКА ЧЕРКВА НА БЛАГОВОЛЕНИЕТО“. Какво тогава? Въпросът го накара да настръхне. Побърза да се изправи и избърса праха от ръцете си. Махнали са буквите от фасадата — какво от това? Може би са преименували храма в „Черква на промените“ в чест на Лудия Уилсън. Но какви са били тези промени?