Стивън Кинг - Децата на царевицата

— Пушката! — изкрещя той. — Вземи пушката, Вики!

Но дори от мястото, където стоеше забеляза, че жена му се е вцепенила от страх. Едва ли чуваше гласа му през затворените прозорци. Децата се скупчиха около колата и върху нея започнаха да се стоварват брадви, чукове и железни прътове. „Боже мой, дали не сънувам“ — тъпо си помисли Бърт. Никелирана лайстна падна от колата, орнаментът върху капака полетя във въздуха. Ножове разрязаха гумите и те моментално спаднаха. Клаксонът продължаваше да свири. Предното и страничните стъкла се напукаха от ударите и потъмняха… сетне страничното прозорче се пръсна на парчета. Бърт съгледа жена си, която седеше прегърбена, натискаше клаксона с една ръка, а с другата се опитваше да прикрие лицето си. Безцеремонни детски пръсти се протегнаха и заопипваха за бутона за отваряне на вратата. Вики отчаяно се опита да ги отблъсне. Клаксонът засвири на пресекулки, сетне замлъкна.

Децата отвориха изкривената и надупчена врата. Опитаха се да издърпат Вики навън, но тя отчаяно се вкопчваше във волана. Един от нападателите се наведе с нож в ръка и…

Бърт се отърси от вцепенението си; хукна нагоре по стълбите, като замалко не падна, и се затича по калдъръмената пътека към децата. Едно от тях, шестнайсетинагодишно момче, небрежно се обърна към него и нещо проблесна във въздуха. Бърт политна назад — за миг му хрумна нелепата мисъл, че са го ощипали от разстояние. Сетне усети болка — толкова остра и внезапна, че му притъмня.

Огледа рамото си с тъпо смайване и забеляза, че от него стърчи евтин автоматичен нож, подобен на някакъв странен тумор. Ръкавът на спортната му риза се обагри в червено. Той се загледа с недоумение в него, сякаш се опитваше да проумее дали е възможно върху рамото му да е изникнал нож.

Внезапно вдигна поглед и забеляза, че рижавото момче е на сантиметри от него. По лицето му беше изписана самоуверена усмивка.

— Ах ти, мръсник такъв! — прегракнало и изплашено извика Бърт.

— Предай душата си на Бога, защото след миг ще се озовеш пред него! — възкликна червенокосият и посегна към очите на Бърт.

Младият мъж отстъпи назад, измъкна ножа от рамото си и го заби в гърлото на момчето. Бликна фонтан кръв, който заля Бърт. Рижавият залитна и заобикаля в кръг. Впи пръсти в ножа, опита се да го изтръгне, но не успя. Бърт го наблюдаваше като хипнотизиран и си казваше, че може би това е само кошмарен сън. Момчето издаваше задавени звуци и обикаляше в кръг, хриптенето му се чуваше ясно в мъртвешката тишина. Другите смаяно го наблюдаваха.

„Това не влизаше в сценария — замаяно си помисли Бърт. — Предвидени бяхме ние с Вики, както и момчето в царевицата, което се опитваше да избяга. Но не и един от тях.“ Той гневно се втренчи в децата, искаше му се да изкрещи: „Е, не ви ли харесва?“ Рижият изхърка за последен път и падна на колене. За миг се втренчи в Бърт, сетне пръстите му изпуснаха дръжката на ножа и се строполи на земята.

Скупчилите се около колата деца въздъхнаха. Впиха очи в Бърт, но той не сведе поглед… едва сега забеляза, че Вики е изчезнала.

— Къде е тя? Какво направихте с нея?

Едно от момчетата с изразителен жест поднесе окървавения си нож към гърлото си и се ухили. Това бе единственият отговор.

От задния ред някакво по-голямо момче нареди:

— Хванете го!

Няколко момчета тръгнаха към Бърт, който отстъпи назад. Нападателите ускориха крачка. Бърт заотстъпва още по-бързо и си помисли: „Пушката, къде е проклетата пушка!“ Нямаше начин да я вземе. Тъмните сенки на нападателите се открояваха върху зелената морава пред черквата. Той се обърна и побягна.

— Убийте го! — изрева някой и преследвачите се втурнаха след него.

Докато тичаше, младият мъж мислеше как да им се изплъзне. Заобиколи полицейския участък — няма смисъл да влиза там, ще бъде като плъх в капан — и се втурна по главната улица, която след два квартала преминаваше в междуградското шосе. Само ако бе послушал Вики — сега с нея щяха да пътуват по това шосе, далеч от кошмарния град.

Подметките на мокасините му шляпаха по тротоара. Пред него се издигаха още няколко сгради и сред тях „специализираната сладкарница за сладоледи“ и естествено — кино „Бижу“. Върху прашния плакат пишеше: „ЕЛИ АБЕТ ТЕЙЛЪР В КЛЕОПА РА“. На следващата пресечка се намираше бензиностанцията, бележеща края на града. А зад нея се виждаше царевица, която растеше от двете страни на шосето и напомняше зелено море.

Бърт тичаше. Задъхваше се, болката в рамото го измъчваше, той оставяше след себе си кървава диря. Без да престава да тича, измъкна носната кърпа от задния си джоб и я напъха в ризата си.