Стивън Кинг: Жената в стаята

Но сега това няма значение, защото тя е безчувствена от кръста надолу. Ходи по нужда и уринира направо в леглото и разбира какво е направила едва когато й замирише. Отслабнала е с двайсет и пет килограма, а мускулите й са така отпуснати, че тялото й наподобява торба, прикачена към мозъка й.

Дали състоянието й ще се подобри, ако Кевин я вземе при себе си? Самият той способен ли е на убийство? Защото това си е престъпление и то от най-страшните — майкоубийство. Сякаш е чувствителен ембрион от разказ на ужасите от Рей Бредбъри, решен да размени ролята си с майката и да абортира животното, което го е родило. Може би болестта й се дължи на него. Той е единственото дете, живяло в утробата й, изтърсак, когото майка му родила на стари години. Много преди това осиновила Кевин, тъй като друг усмихнат лекар й съобщил, че никога не ще има деца. А сега туморът расте в утробата й както второ дете, негов отвратителен близнак. Животът му и смъртта на майка му започват от едно и също място. Дали да не довърши започнатото от „близнака“ му, който действа толкова бавно и несръчно?

От известно време тайно й дава аспирин заради въображаемите й болки. Тя го прие в кутийка от захарин, поставена в чекмеджето на нощното й шкафче заедно с картички, пожелаващи й скорошно оздравяване и вече безполезните очила. Взели са й зъбните протези, тъй като се страхуват да не се задави от тях. Ето защо сега тя смуче аспирина, докато езикът й леко побелее.

Следователно едва ли ще бъде проблем да й даде дарвона — три-четири таблетки ще са достатъчни за жена, която за пет месеца е загубила трийсет процента от теглото си.

Никой не знае за дарвона, нито Кевин, нито собствената му съпруга. Казва си, че може би другото легло в стая 312 вече е заето и той напразно се измъчва от угризения на съвестта. Да, това е най-благоприятното разрешение. Ако в стаята има друга жена, Провидението му дава знак. Казва си

— Тази вечер изглеждаш много по-добре.

— Наистина ли?

— Да. Как се чувстваш?

— Зле. Тази вечер ми е доста зле.

— Я да видим дали можеш да движиш дясната си ръка?

Майка му послушно вдига ръка, за миг я разперва пред очите си, сетне я тупва върху завивката.

Синът й се усмихва, жената отвръща на усмивката му. Той пита:

— Лекарят идва ли на визитация днес?

— Да. Много е симпатичен, идва да ме види всеки ден. Ще ми дадеш ли малко вода, Джон?

Мъжът поднася чашата със сламка към устните й.

— Много мило, че идваш всяка вечер, Джон. Ти си добър син.

Ето че тя отново плаче. Празното съседно легло сякаш обвинително се взира в него. От време на време по коридора бавно преминават пациенти с раирани халати. Вратата на стаята е полуотворена. Джони лекичко издърпва сламката от устните на жената, а в главата му се върти нелепа мисъл: „Дали тази чаша е полупразна, или полупълна?“

— Как е лявата ти ръка?

— О, много добре.

— Дай да видя.

Тя се подчинява. През целия си живот е била левачка, навярно затова лявата й ръка се възстанови така добре след пагубната „коротомия“. Майка му свива пръсти в юмрук, размърдва ги, опитва се да изщрака с тях. Сетне ръката й пада върху завивката — туп! Тя плачливо се оплаква:

— Толкова е безчувствена!

— Хайде да направим един експеримент — казва той, приближава се до гардероба, отваря го и протяга ръка към чантата, скрита зад палтото на майка му. Тя я държи там, защото до смърт се бои да не я ограбят. Чула е, че някои от санитарите задигат всичко, до което успеят да се доберат. Освен това една от жените, заемащи съседното легло, която отдавна беше изписана, й разказала как на пациентка от новото крило откраднали петстотин долара, които криела в обувката си. Напоследък майка му се страхува почти от всичко; веднъж му съобщи, че нощем под леглото й се крие някакъв мъж. Навярно отчасти това се дължи на комбинацията от лекарства, които експериментират върху нея. В сравнение с тях наркотиците, взимани от него в колежа, са безобидни като аспирин. Можеш да си избереш каквото пожелаеш от заключения склад, намираш се в дъното на коридора до стаята на сестрите. Наркотиците в него навярно причиняват смърт, благословена смърт, подобна на черен покров. Чудесата на съвременната медицина.

Той занася чантата на леглото и я отваря.

— Можеш ли да извадиш нещо?

— О, Джони, не знам…

Мъжът настоява:

— Опитай. Заради мен.

Лявата й ръка се повдига от завивката като повреден хеликоптер. Кръжи във въздуха, гмурва се надолу. Излиза от чантата, стиснала смачкана хартиена кърпичка. Джони й ръкопляска.