Стивън Кинг: Жената в стаята

Пациентите му напомнят един филм на ужасите, наречен „Нощта на оживелите мъртъвци“. Всички пристъпват бавно, сякаш са отвинтили капачетата на органите им като на бурканчета с майонеза и органите им се плискат вътре. Някои се подпират на бастуни. Докато се движат бавно нагоре-надолу по коридора, походката им е достолепна, походка на хора, разхождащи се безцелно, или на студенти в тоги, които един по един влизат в залата.

Ектоплазмена музика се носи от транзисторите, дочуват се откъслечни разговори. „Блек Оук Арканзас“ пеят „Джим Денди“; „Давай, Джим Денди, давай Джим Денди!“ — весело крещи фалцетов глас на хората, които се тътрят по коридорите. Мъжът чува как някакъв коментатор говори за президента Никсън с презрителен тон; звучи песен на френски — в Люистън все още се говори предимно на френски, а гражданите му обичат танците почти колкото да се колят в долнопробните барове на „Лисбън Стрийт“.

Мъжът спря пред стаята на майка си и отначало се страхуваше толкова много, че преди свиждането се натряскваше до козирката. Срамуваше се да се появи пиян пред майка си, въпреки че тя едва ли щеше да забележи, дотолкова упоена бе от елавила. Елавилът е транквилант, който дават на болните от рак пациенти, за да не се плашат от мисълта за смъртта.

Мъжът си бе изработил сигурна защитна стратегия. Всеки следобед си купуваше дванайсет кутийки с бира от магазина на Сони, сетне гледаше заедно с децата филмчетата по телевизията. Три бири с „Улица Сезам“, две по време на „Мистър Роджърс“, една — докато гледа „Електрическата компания“. И още една с вечерята.

Занасяше останалите пет кутийки в колата. До Люистън имаше тридесетина километра; докато пристигне в болницата, успяваше да изпие още три-четири бири. Оставяше поръчаните от майка му неща в колата, за да има повод да се върне за тях, да изпие половин кутийка бира и да се подготви психически за очакващото го изпитание.

Това му даваше и повод да се изпикае навън, което единствено му доставяше удоволствие. Винаги спираше колата в страничния паркинг, който беше асфалтиран, а студеният нощен въздух неизменно причиняваше свиване на пикочния му мехур. Уринирането в тоалетната в болницата му действаше потискащо — всичко наоколо подсказваше за старост и за болест: монтираният до тоалетната чиния бутон за повикване на сестрата, никелираната дръжка на стената, бутилката с дезинфектант над умивалника.

Докато пътуваше обратно към дома си, вече не изпитваше необходимост от алкохол. Поставяше останалите му бири в хладилника, а когато събереше шест кутийки, той

никога нямаше да дойде, ако знаеше, че гледката ще е толкова ужасяваща. Първото, което му минава през ума бе: „Но майка ми не е портокал“, сетне си помисля, че тя гасне много бързо, сякаш иска да хване влак, очакващ я на онзи свят. Майка му е неподвижна, но веднага се вижда, че тялото й е вътрешно напрегнато. Шията й е намазана с оранжев крем, а под лявото ухо има залепен с лейкопласт тампон; на това място някакъв подсвиркващ си лекар е вкарал иглата и заедно с болевите пътища е прекъснал шейсет процента от двигателните й нерви. Очите й го следят като очите на изрисуван Христос.

— Предпочитам веднага да си тръгнеш, Джони. Не ми е добре. Може би до утре ще се оправя.

— Какво ти е?

— Цялото тяло ме сърби. Събрани ли са ми краката?

Мъжът вижда, че краката й са разкрачени под завивката. В стаята е много горещо. Второто легло е празно. Той си казва: „Другите болни идват и си отиват, а майка ми никога няма да излезе жива оттук. Господи!“

— Събрани са, мамо.

— Моля те, спусни ги надолу, Джони, а след това си върви. Никога не съм загазвала така. Напълно съм парализирана. Носът ме сърби. Не съм ли за ожалване — носът ме сърби, а аз не мога да се почеша.

Той я почесва, сетне хваща глезените й през завивките и издърпва краката й. Спокойно може да обхване глезените й с една ръка, въпреки че дланите му са малки. Майка му изпъшква. Лицето й е обляно в сълзи, които се стичат към ушите й.

— Мамо?

— Защо не дръпнеш краката ми?

— Току-що го направих.

— Добре. Господи, нима плача? Нямам намерение да цивря пред теб. Бих дала мило и драго да не съм тук.

— Искаш ли цигара?

— Първо ми налей вода, Джони. Чувствам се като разсъхнато буре.

— Ей сега.

Той взема чашата й и тръгва към чешмата до асансьора. Някакъв шишко с превързан крак куцука по коридора. Не носи раиран халат и придържа цепнатата си на гърба нощница.