ще й се наложи да се надпреварва с времето — обяснява лекарят. Той е широкоплещест гигант с рижава брада, висок близо два метра. Тактично е извел мъжа от стаята, когато болната се унася в дрямка. Сетне продължава монолога си:
— Разбирате, че при подобна операция е много вероятно да бъдат засегнати двигателните нерви. Сега майка ви помръдва лявата си ръка. Очакваме подобрение в състоянието на дясната в период от две до четири седмици.
— Ще може ли да ходи?
С вид на мъченик, лекарят вперва поглед в тавана на коридора. Брадата му стига чак до яката на карираната му риза. Ни в клин, ни в ръкав пред очите на Джони изплува образът на Суинбърн, въпреки че лекарят е негова пълна противоположност.
— Боя се, че не.
— Следователно ще бъде прикована на легло до края на живота си?
— Бих казал, че съществува твърде голяма вероятност.
Мъжът започва да се възхищава от този човек, когото мислеше, че ще намрази от пръв поглед.
— Колко време може да живее така?
— Трудно е да се каже. („Е, поне веднъж си откровен“.) В момента туморът е обхванал единия й бъбрек, ала другият функционира нормално. Когато и неговата дейност се наруши, майка ви ще заспи.
— Уремична кома?
— Да — малко по-предпазливо отвръща докторът.
„Уремия“ е термин, употребяван предимно от лекарите и от преподавателите по медицина. Но Джони го знае, защото баба му почина от това, въпреки че нямаше рак. Просто бъбреците й се запушиха и тя умря, пълна с урина чак до под гръдния кош. Една вечер умря в леглото си.
Джони пръв заподозря, че този път действително е мъртва, а не заспала дълбоко с отворена уста, както спят повечето стари хора. От очите й бяха потекли две сълзички. Хлътналата й беззъба уста му напомни домат, издълбан за да го напълнят със салата, а след това забравен върху кухненската полица. Той подържа козметично огледалце пред устата й; когато повърхността на огледалцето не се замъгли и продължи да отразява хлътналата уста на старицата, Джони повика майка си. Тогава смъртта не го плашеше като сега.
— Твърди, че все още изпитва болки. Освен това усеща сърбеж.
Лекарят тържествено почука с пръст главата си, подобно на Виктор Дегроот в анимационните филмчета за психиатри.
— Майка ви си въобразява , че има болки. За нея те са реални. Ето защо факторът време е толкова важен. Тя трябва да свикне да измерва времето не в минути, секунди и часове, а в дни, седмици и месеци.
Мъжът осъзнава смисъла на думите, изречени от този широкоплещест брадат човек, и изтръпва от страх. Усеща, че не издържа повече да разговаря с него. Лекарят е толкова бездушен: дискутира фактора време, сякаш умее да го контролира. Нищо чудно.
— Можете ли да направите нещо повече за нея?
— Едва ли — преспокойно отговаря брадатият. Очевидно съвестта му е чиста — не подхранва напразни надежди в сина на пациентката.
— Възможно ли е да я сполети нещо по-страшно от кома?
— Разбира се. При подобни случаи е невъзможно да се предскаже развитието на болестта. Все едно, че в тялото ви има гладна акула. Опасявам се, че пациентката може да се издуе.
— Какво?
— Възможно е коремът и да се подуе, да спадне, сетне отново да се подуе. Но защо да обсъждаме това сега? Със сигурност мога да кажа
че хапчетата ще свършат работа, но представи си, че не подействат? Или пък ме хванат? Не искам да ме изправят пред съда по обвинение в убийство.
Той си представя огромните заглавия във вестниците, наричащи го майкоубиец, и лицето му се изкривява.
Седи в паркираната кола и преобръща кутийката в ръцете си. ДАРВОН КОМПЛЕКС. Продължава да го измъчва един и същ въпрос: „Може ли да го направи?“ И дали се налага? Майка му бе казала: „Бих дала мило и драго да не съм тук.“ Кевин предлага да я заведе в дома си, за да не умре в болницата. Лекарите също настояват да я изпишат. Четири дни след „коротомията“ й дадоха някакви нови таблетки, от които тя изпадна в ярост. Искат да се отърват от нея, защото няма операция, която сто процента да гарантира отстраняването на тумора. Ако сега извадят засегнатите от рака органи, от нея ще останат единствено главата и краката.
Казва си, че за майка му времето е неконтролируемо, също както шевни макари, разпилени на пода, с които си играе голям котарак. Ден и нощ в стая 312. Прекарали са шнур от бутона за повикване и са го привързали към левия показалец, защото тя вече не може да натисне копчето когато има нужда от подлогата.
Читать дальше