Стивън Кинг - Способен ученик (Лятото на покварата)

Хвана трупа за краката и го повлече към дупката. Пусна ги, избърса потта от челото си с дланта на лявата си ръка и за миг застана съвсем неподвижен, а мисълта му работеше по-усилено, отколкото през целия му досегашен живот. После грабна лопатата и започна да копае дупката. Когато стигна до метър и петдесет, той излезе от ямата и бутна вътре с крак тялото на скитника. Тод застана на края на гроба и погледна надолу. Дрипави джинси. Мръсни, покрити със струпеи ръце. Ясно, някакъв пройдоха. Иронията на съдбата беше почти смешна. Толкова смешна, че човек да се пръсне от смях.

Изтича нагоре по стълбите.

— Как си? — запита той Дюсандър.

— Ще се оправя. Погрижи ли се за онова?

— Добре, ще го направя.

— Побързай. И тук горе има.

— Ще ми се да намеря свине и да ги нахраня с теб — рече Тод и се върна долу в мазето, преди Дюсандър да успее да отговори.

Вече почти напълно покри трупа, когато си помисли, че нещо не е наред. Гледаше в гроба, стиснал дръжката на лопатата с едната си ръка. Краката на пияницата стърчаха от купчината пръст и откриваха двете му стъпала — едното обуто в стара обувка, вероятно „Хъш Пъпиз“, а другото — в кирлив спортен чорап, сигурно бял по времето, когато Тафт е бил президент.

Една „Хъш Пъпиз“? Една?

Тод изтича обратно до печката, разположена близо до стълбите. Огледа се внимателно. Усети тъп звук в слепоочията си, сякаш маймуни се мъчат да изскочат навън. Зърна старата обувка на две крачки от себе си в сянката на една неизползвана полица. Тод я грабна, изтича до гроба и я запрати вътре. И пак започна да хвърля с лопатата. Покри обувката, краката, всичко.

Когато нахвърля пръстта върху гроба, той я заудря с лопата, за да я отъпче. После сграбчи греблото и разкара последните остатъци от пръст да прикрие факта, че тук някой е копал. Нямаше голяма полза; без старателно прикритие дупка, която е била наскоро изкопана и напълнена, изглежда точно така. Пък и никой няма нужда да слиза тук, нали? Той и Дюсандър дяволски се надяваха, че никой няма да влезе тук.

Тод изтича нагоре по стълбите. Беше запъхтян.

Главата на Дюсандър клюмаше между разперените му лакти на масата. Той лежеше със затворени очи, а клепачите му бяха морави, с цвета на богородичката.

— Дюсандър! — кресна Тод. В устата си усещаше вкуса на нещо горещо и влажно — вкусът на страха, примесен с адреналин и пулсираща пареща кръв. — Да не си посмял да пукнеш пред мен, дърт пръч такъв!

— Говори по-тихо — рече Дюсандър, без да отваря очи. — Ще докараш тук цялата махала.

— Къде ти е чистачката? Бърсалката? Онова, с което миеш. И парцали. Трябват ми парцали.

— Всичко е под мивката.

Повечето кървави петна вече засъхваха. Дюсандър надигна глава и погледна как Тод пълзи по пода, избърсвайки първо локвичките върху линолеума, после капките по крака на стола, върху който доскоро седеше пияницата. Момчето хапеше несъзнателно устните си, дъвчеше ги, сякаш кон гризе мундщука на юздите. Най-подир работата свърши. Стипчивият мирис на препарат за чистене изпълни стаята.

— Под стълбите има кутия стари парцали — каза Дюсандър. — Сложи окървавените парцали на дъното. И не забравяй да си измиеш ръцете.

— Нямам нужда от съвети. Ти ме натопи в това.

— Аз ли? Трябва да ти кажа, че се държа добре. — За миг в гласа на Дюсандър се прокрадна насмешка, ала една болезнена гримаса изкриви лицето му. — Побързай!

Тод се погрижи за парцалите, после за последен път изкачи тичешком стълбите на мазето. Огледа нервно стъпалата, изгаси светлината и затвори вратата. Отиде до мивката, запретна ръкави и се изми с най-горещата вода, която можеше да изтърпи. Пъхна ръце в пяната и ги извади, стиснал месарския нож, с който си послужи Дюсандър.

— Ще ми се да ти прережа гърлото с това. — Гласът на Тод звучеше зловещо.

— Да, и да нахраниш с мен свинете. Не се съмнявам в това.

Тод изплакна ножа, избърса го и го сложи настрани. Изми бързо съдовете, източи водата и изчисти мивката.

Когато избърсваше ръцете си, погледна към часовника и видя, че е десет и двайсет.

Отиде до телефона в коридора, вдигна слушалката и я погледна съсредоточено. Мисълта, че е пропуснал нещо дяволски важно, като обувката на пияницата, напираше непоносимо в съзнанието му. Какво точно? Не знаеше. Ако не беше главоболието, щеше да се сети. Да е триж проклето главоболието. Не му се случваше да забравя и това го плашеше.

Набра 222 и веднага чу глас:

— Медицинския център на Санто Донато. Имате ли някакви медицински проблеми?