Стивън Кинг - Способен ученик (Лятото на покварата)

Направи три несигурни крачки и се тръшна шумно на пейката. На лицето му се появи израз на глупава изненада. Той се досети за това и си помисли, че сигурно прилича на комедиант от нямото кино, който се е подхлъзнал на кравешко лайно или е блъснат от летяща врата. Сви глава към коленете си и задиша тежко.

Изнизаха се петнайсет минути. Болката някак понамаля, ала той не се надяваше да стане. За първи път разбра всички истини за старостта, които му бяха спестени досега. Беше толкова уплашен, че му идеше да се разхленчи. Смъртта мина с метлата край него в това влажно вмирисано мазе и докосна Дюсандър с крайчеца на дрехата си. Тя още можеше да се върне за него. Но той няма да умре тук, няма, ако си помогне.

Той стана с ръце, кръстосани на гърдите, сякаш за да запази целостта на крехката машина. Тръгна с олюляваща се походка към стълбите. Лявото му стъпало се спъна в протегнатия крак на пияницата и той падна на колене със сподавен вик. Зловеща болка припламна в гърдите му. Погледна нагоре към стълбите — стъпала, стълбищни стъпала, дванайсет на брой. Осветеното каре на върха беше обидно далеч.

— Ein 10 10 Едно (нем.) — Б.пр. — каза Курт Дюсандър и със сурова борба се изкачи на първото стъпало. — Zwei, Drei, Vier. 11 11 Две, три, четири, (нем.) — Б.пр.

Изкачването до покрития с линолеум под на кухнята му отне двайсет минути. Докато се катереше по стълбите, болката на два пъти заплашително се надигаше и двата пъти Дюсандър изчака със затворени очи да разбере какво ще стане, съвсем сигурен, че ако се повтори толкова силно, ще умре. И двата пъти болката постепенно изчезна.

Той запълзя по пода на кухнята към масата, размазвайки кървавите локвички и линии, които вече бяха започнали да се съсирват. Сграбчи бутилката „Старо време“, отпи глътка и затвори очи. Онова, което стягаше жестоко гърдите му, сякаш понамаля малко. Болката отслабна по-забележимо. След още пет минути той се повлече бавно към коридора, където на малка масичка стоеше телефонът.

Беше девет и четвърт, когато телефонът в къщата на Боудън зазвъня. Тод седеше с кръстосани крака на кушетката и преглеждаше записките си по тригонометрия. За него тригонометрията беше курва, каквито бяха и вероятно щяха да си останат всички математически предмети. Баща му проверяваше счетоводната книга по квитанциите с джобен калкулатор на коленете си и мека недоверчива усмивка на лицето. Моника, най-близката до телефона, гледаше филм за Джеймс Бонд, който Тод беше записал преди две вечери.

— Ало? — Тя се вслуша. По лицето й се появиха едва забележими бръчки и тя подаде слушалката на Тод. — Мистър Денкър на телефона. Изглежда се вълнува или притеснява за нещо.

Сърцето на Тод подскочи към гърлото, ала изразът на лицето му не се промени.

— Така ли? — той отиде към телефона и взе слушалката от майка си. — Здравейте, мистър Денкър.

Гласът на Дюсандър беше хриплив и рязък.

— Ела веднага, момче. Имам сърдечен пристъп. Много тежък, мисля.

— Ха — рече Тод, опитвайки се да събере разпилените си мисли и да прецени страха, който растеше заплашително в ума му. — Това е интересно, така е, но сега е много късно и аз уча…

— Разбирам, че не можеш да говориш — прекъсна го Дюсандър със същия хриплив, почти лаещ глас. — Но можеш да слушаш. Не мога да извикам линейката или да набера две-две-две, момче… поне засега. Стана една бъркотия. Трябва ми помощ… това значи, че ти имаш нужда от помощ.

— Добре, ако така стои въпроса… — Пулсът на Тод подскочи на сто и двайсет удара в минута, ала лицето муси остана все така спокойно, почти ясно. Нима не знаеше отдавна, че тази нощ все някога ще дойде? Разбира се, че знаеше.

— Кажи на родителите си, че съм получил писмо — каза Дюсандър. — Много важно писмо. Разбра ли?

— Да, добре — отвърна Тод.

— Сега ще видим, момче. Ще видим какво ще направиш.

— Ясно — каза Тод. Изведнъж се досети, че майка му гледа него, а не киното, и насила пусна една студена усмивка. — Довиждане.

Дюсандър каза още нещо, но Тод затвори телефона.

— Отивам за малко у мистър Денкър — обясни той на двамата, но погледна към майка си — лицето й още имаше този леко загрижен вид. — Мога ли да купя за вас нещо от магазина?

— За мен — чистачки за лула, а за майка ти — малък пакет данъчни бланки — обади се Дик.

— Много смешно — каза Моника. — Тод, дали мистър Денкър…

— Какво за бога си взела от Филдинг? — прекъсна я Дик.

— Оная нищо и никаква лавица за килера, казах ти вече. Нали нищо лошо не се е случило на мистър Денкър, Тод? Гласът му звучеше някак странно.