Стивън Кинг - Способен ученик (Лятото на покварата)

— Наистина ли има такива нищо и никакви лавици? Мислех, че са ги измислили онези луди жени, които пишат английски мистерии, за да има място, където убиецът намира тъп предмет.

— Дик, мога ли да кажа само една дума?

— Разбира се, бъди мой гост. За килера ли?

— Той е добре, предполагам — каза Тод. Облече лекото си яке и вдигна ципа. — Само че беше развълнуван. Получил писмо от племенника си в Хамбург, Дюселдорф или нещо такова. С години не беше получавал вест от своите хора и сега е получил писмо, а очите му не виждат добре да го прочете.

— Това не е ли гадно ? — рече Дик. — Отивай, Тод. Върви и успокой човека.

— Мислех, че има кой да му чете — промълви Моника. — Новото момче.

— Имаше. — Тод изведнъж намрази майка си, намрази полуосведомената интуиция, която се мярна в очите й. — Може да не е вкъщи или пък не може да отиде толкова късно.

— Е, добре, върви тогава. И внимавай.

— Ще внимавам. Нищо ли не ви трябва от магазина?

— Не. Как си с подготовката за матурата по смятане?

— По тригонометрия — поправи го Тод. — Мисля, че съм добре. Вече бях готов да преговоря въпросите тази вечер.

Това беше изключително нагла лъжа.

— Искаш ли да вземеш Поршето? — запита Дик.

— Не, ще отида с велосипеда. — Той искаше пет минути повече, за да събере мислите си и да овладее чувствата си или поне да се опита. В сегашното му състояние можеше да блъсне Поршето в някой телефонен стълб.

— Вържи си наколенките — каза Моника — и поздрави мистър Денкър от нас.

— Добре.

Съмнението остана в очите на майка му, ала вече не така забележимо. Той я млясна по бузата и отиде в гаража, където стоеше колелото му — италиански бегач, а не старият Шуин. Сърцето му биеше силно, той усети лудото желание да грабне своята пушка калибър 7,62 милиметра, да застреля двамата си родители и да отиде на склона над магистралата. Няма да се грижи за Дюсандър. Няма да сънува лоши сънища, няма вече да убива пияници. Той ще стреля, ще стреля, ще стреля, и ще запази един куршум за края.

Разсъдъкът му се върна и той подкара към дома на Дюсандър, а малко под коляното му калобранът се движеше нагоре-надолу: Неговата дълга руса коса се развяваше над челото.

— Мили Боже! — едва не извика Тод.

Беше застанал на кухненската врата. Дюсандър се подпираше на лакти, а между тях се търкаляше порцеланова чаша. Едри капки пот покриваха челото му. Ала Тод не гледаше към Дюсандър. Гледаше кръвта. Кръв имаше навсякъде, с нея беше залята масата, празния кухненски стол, подът.

— Откъде тече кръвта? — изкрещя Тод и парализираните му крака възвърнаха способността си да се движат. Струваше му се, че е стоял тук, на прага, поне хиляда години. Това е краят , помисли си, това е абсолютният край на всичко. Балонът се издига високо, бейби, и все към небето, бейби, и кра-кра-крачето, сбогом. И все пак гледаше да не стъпи върху някое кърваво петно. — Мисля, че спомена за някакъв шибан сърдечен пристъп.

— Това не е моя кръв — изръмжа Дюсандър.

— Какво? — Тод спря. — Какво каза?

— Слез долу. Ще видиш какво трябва да направиш.

— Какво е това, по дяволите? — запита Тод. — Внезапно ужасна мисъл му мина през ума.

— Не ни губи времето, момче. Това, което е долу, няма да те изненада много. Мисля, че имаш опит в подобна работа като тази в мазето ми. Опит от първа ръка.

Няколко секунди Тод го гледаше недоверчиво, сетне се хвърли надолу в мазето през две стъпала. При първия поглед под слабата жълтеникава светлина на сутерена си помисли, че Дюсандър е довлякъл долу чувал с боклук. След това видя стърчащите крака и мръсните ръце, притиснати към двете страни със стегнатия ремък.

— Исусе! — повтори той, само че този път думите нямаха никаква сила, сякаш това беше лека въздишка на скелет.

Притисна с ръка устните си, сухи като шкурка. Затвори за миг очи и когато ги отвори, той най-после усети, че се владее.

И започна да действа.

Видя дръжката на лопатата, която стърчеше от плитката дупка в отдалечения ъгъл и щом сърцето му се усмири малко, веднага разбра какво прави Дюсандър. Миг след това му стана съвсем ясна причината за зловонието в избата, за тоя дъх на гнили домати. И по-рано миришеше, но горе миризмата беше много по-слаба, пък и той не идваше тук толкова често през последните две години. Сега той проумя причината за тази смрад и му се повдигна. Чуха се няколко хълцания, заглушени от ръката, с която той притисна устата и носа си.

Малко по малко Тод пак се овладя.