Хенри замълча. Бърти пляскаше с ръце, за да се сгрее — на улицата цареше кучешки студ, но ние се страхувахме да влезем в сградата. Приятелят ни продължи разказа си:
— Мъртва котка, която започнала да се разлага. Момчето забелязало, че се е подула, по нея пълзели червейчета…
— За Бога, престани! — извика Бърти.
— И Ричи я изял — довърши Хенри.
Опитах се да преглътна, имах чувството, че мазна буца е заседнала в гърлото ми.
В този миг Тими затворил шпионката и побягнал.
— Струва ме се, че не мога да се кача горе — прошепна Бърти.
Хенри ни изгледа последователно, сетне прикова очи в Бърти.
— Налага се да отидем — обадих се аз. — Нали носим бира на Ричи.
Бърти неохотно се подчини. Изкачихме стъпалата пред къщата и влязохме в коридора. Моментално подуших вонята.
Знаете ли как мирише през лятото във фабрика за ябълково вино? Миризмата на ябълки ви се струва ужасно натрапчива, сякаш полепва по кожата ви; но през есента тя дори е приятна, защото острото, тръпчиво ухание сякаш пробива със свредел обонянието ти. Къщата миришеше на фабрика за ябълково вино през лятото, само че вонята беше още по-нетърпима.
В коридора на партерния етаж имаше само една крушка в матиран глобус, която хвърляше слаба светлина. Стълбата към горните етажи тънеше в мрак.
Хенри шумно отпусна количката на пода; докато изваждаше кашона с бирата, натиснах бутона за осветлението на втория етаж. Но той не работеше — точно както беше казало момчето.
Бърти прегракнало прошепна:
— Аз ще нося бирата — ти приготви пистолета.
Хенри мълчаливо ми подаде кашона и тримата тръгнахме нагоре по стълбата. Хенри вървеше най-отпред, аз го следвах, а Бърти се тътреше след нас с кашона в ръце. Когато се озовахме на площадката на втория етаж, вонята стана още по-нетърпима. Миришеше на гнили, ферментирали ябълки, но се долавяше и друга, ужасна смрад.
Когато живеехме в Левант, имах куче на име Рекс — беше симпатичен помияр, но не умееше да се пази от преминаващите коли. Прегазиха го един следобед, докато съм бил на работа; Рекс пропълзял под къщата и умрял там. Господи, вонята беше кошмарна. Накрая се наложи да се пъхна отдолу и да го избутам с пръчка. Миризмата в тази къща беше същата — натрапчива, сякаш лъхаше от покрито с мухи разложено тяло.
До този миг всичко ми се струваше като на шега, едва сега осъзнах сериозността на положението и възкликнах:
— Господи, защо съседите не се оплачат?
— Кои съседи? — попита Хенри и на лицето му отново се появи особената усмивка.
Огледах се и забелязах, че коридорът е покрит с дебел слой прах, вратите на трите апартамента на втория етаж бяха заключени.
— Питам се кой е собственикът? — обади се Бърти, подпря кашона на перилото на стълбата и си пое дъх. — Не беше ли Гейтоу? Странно как не ги е изхвърлил…
— Кой би се качил до горе, за да го стори? — попита Хенри. — Ти би ли го направил?
Бърти не му отговори.
След няколко секунди отново се заизкачвахме — стъпалата към третия етаж бяха по-тесни и по-стръмни. Ставаше все по-горещо. Имах чувството, че всеки радиатор в сградата дрънчи и съска. Вонята беше ужасна — имах чувството, че разбъркват вътрешностите ми с пръчка.
Когато изкачихме стълбата, видяхме къс коридор, а в дъното му имаше врата с шпионка по средата.
Ненадейно Бърти тихо възкликна, сетне прошепна:
— Погледнете само! Имате ли представа в какво се забъркваме?
Сведох поглед и съзрях локвички слуз по коридора. Навярно някога е бил застлан с пътека, но сивкавото вещество я бе унищожило.
Хенри тръгна към вратата, последвахме го. Нямам представа как се чувстваше Бърти, но аз треперех като лист. Но Хенри беше непоколебим — почука на вратата с дръжката на пистолета и извика:
— Ричи? — Гласът му беше съвсем естествен, въпреки че лицето му бе мъртвешки бледо. — Аз съм Хенри Пармалий от магазина. Донесох ти бирата.
В продължение на около минута цареше тишина, сетне дочухме глас:
— Къде е Тими? Къде е синът ми?
В този момент изпитах желание да си плюя на петите, защото това не беше човешки глас — беше странен, тих и бълбукащ, сякаш някой говореше с уста, пълна с лой.
— Момчето остана при жена ми — отвърна Хенри. — Тя ще му даде да вечеря. Синът ти е кльощав като бездомна котка, Ричи.
Настъпи тишина, сетне се разнесоха кошмарни, мляскащи звуци, все едно, че някой газеше с гумени ботуши през дълбока кал. Дочухме особения глас иззад самата врата:
Читать дальше