Стивън Кинг: Сиво вещество

— Момчето каза, че всичко започнало с бирата; всекиму се е случвало да попадне на развалена бира: безвкусна, вмирисана или зеленикава като петно от урина върху гащите на ирландец. Веднъж ми обясниха, че е достатъчна дори микроскопична дупчица в кутията за да проникват бактерии, което довежда до странни реакции. Отворът може да е толкова малък, че бирата дори да не изтече, но бактериите успяват да се промъкнат вътре. А бирата е отлична среда за развитието им.

През онази октомврийска нощ Ричи се прибрал с цял кашон бира и се заловил да я изкърка, докато Тими пишел домашните си както обикновено.

Момчето тъкмо се канело да си легне, когато чуло възгласа на баща си: „Боже Господи, тази е развалена!“

Тими попитал: „Какво е развалено, татко?“ А Ричи отвърнал: „Бирата. Никога не съм пил толкова отвратителна бира“ Навярно се питате защо е изгълтал бирата щом не му е харесала, но сигурно не сте виждали как Ричи Гренъдайн се справя с пиенето. Един следобед седях в кръчмата на Уоли и бях свидетел как той спечели най-смахнатия облог. Басира се с някакъв тип, че ще изпие двайсет чаши бира за една минута. Никой от местните хора не искаше да се обзаложи, но онзи търговски пътник от Монпелие рискува цяла двайсетачка. Ричи изгълта двайсетте чаши за петдесет и три секунди, въпреки че залиташе, когато си тръгна. Ето как онази бира е попаднала в стомаха му — навярно я е изгълтал на един дъх, преди да усети, че е развалена. Извикал на сина си, че му се повръща, но докато се добере до тоалетната, прилошаването му преминало. Момчето каза, че подушило кутията — от нея се разнасяла такава воня, сякаш вътре имало умряла мишка, а около отвора се виждала сивкава пяна.

След два дни Ричи се прибрал от училище и заварил баща си да гледа сапунените опери по телевизията; всички щори в апартамента били спуснати. Момчето попитало баща си какво се е случило, защото обикновено Ричи не се прибирал вкъщи преди девет. „Нищо не се е случило — отвърнал Ричи. — Просто гледам телевизия. Днес не ми се излизаше.“ Тими запалил лампата над умивалника, а баща му извикал: „Веднага изгаси проклетата лампа!“ Хлапето се подчинило, въпреки че се питало как ще си напише домашните на тъмно. Знаело, че когато Ричи е в подобно настроение, най-разумно е да не му задава излишни въпроси. „Иди ми купи един кашон бира — продължил баща му. — Парите са на масата.“ Когато момчето се върнало, баща му продължавал да седи в мрака, навън също се било стъмнило. Телевизорът не работел. Този път Тими наистина се изплашил — на негово място всеки би се паникьосал.

Представете си: бил сам в тъмния апартамент, а баща му седял в ъгъла като безформена грамада.

Оставил бирата на масата (знаел, че баща му не я обича студена) и се приближил към него. Усетил някаква воня като на развалено сирене. Това не му направило особено впечатление, тъй като Ричи не бил образец на чистота. Тими крадешком се промъкнал в стаята си, плътно затворил вратата и се заел с уроците си. След няколко минути баща му отново пуснал телевизора и отворил първата за вечерта бира.

В течение на две-три седмици нищо не се променило. Сутрин момчето отивало на училище; когато се прибирало, заварвало баща си пред телевизора, а парите за бирата — на масата.

Вонята в апартамента се увеличавала. Ричи не разрешавал да се вдигат щорите, а към края на ноември забранил на Тими да учи в стаята си. Заявил, че не може да търпи светлината, която се процеждала под вратата. Ето защо след като купел бирата на баща си, Тими отивал при свой приятел, който живеел наблизо.

Един ден, след като се прибрал от училище — било четири часът и вече се смрачавало — Ричи му наредил да запали лампата.

Момчето се подчинило и с учудване забелязало, че баща му е увит в одеяло. „Погледни ме“ — казал Ричи и измъкнал ръката си навън. Само че това изобщо не било ръка, а някаква сивкава маса. Тими се изплашил до смърт и извикал: „Татко, какво става с тебе?“ А Ричи отвърнал: „Не знам. Но не ме боли… дори ми е приятно.“ Момчето предложило да извика доктор Уестфейл.

Одеялото затреперило, като че тялото под него било обзето от гърчове и Ричи възкликнал: „Да не си посмял! Ако го направиш, ще те докосна и ще те заразя!“ Сетне отново закрил лицето си.

Неусетно бяхме стигнали до ъгъла между „Харлоу“ и „Кърв Стрийт“. Целият треперех и не само от студа.

Хората предпочитат да не вярват на подобни истории, но света има много необясними явления.

Навремето имах познат на име Джордж Келсо, който работеше по поддръжката на обществените сгради. Цели петнайсет години той се спускаше в тунелите на канализацията, свързваше прекъснати електрически кабели и тъй нататък, докато един ден внезапно напусна, две години преди да навърши пенсионна възраст. Неговият приятел Френки Халдерман разказваше, че Джордж влязъл в някаква канализационна тръба засмян както винаги, а когато се появил след петнайсет минути, косата му била бяла като сняг, а очите — изцъклени, сякаш бил надникнал в ада. Изтичал в служебната сграда, перфорирал картона си, съблякъл работните си дрехи, сетне отишъл в кръчмата на Уоли и започнал да се налива. След две години алкохолът го довършил. Френки казваше, че се опитал да разбере какво се е случило — само веднъж Джордж споменал нещо — и то когато бил мъртво пиян. Обърнал се към Френки Халдерман и го попитал дали е виждал паяк колкото куче, разположил се в центъра на огромна паяжина, пълна с мъртви котенца, впримчени в копринените й влакна. Не твърдя, че тази история е истинска, но съм убеден, че в най-затънтените ъгълчета на света се крият същества, при вида на които направо можеш да полудееш.