Стивън Кинг: Сиво вещество

— Не съм виждал Ричи от няколко месеца…

— Не си изгубил много — изръмжа Бил.

— За последен път идва тук някъде към… края на септември — обади се Карл. — Спомням си, че беше преди Хелуин. Купи си цял кашон „Шлиц“. Още тогава забелязах, че е страшно напълнял.

Замълчахме. Момчето говореше през сълзи. Навън вятърът виеше и пищеше; по радиото съобщиха, че до сутринта снегът ще натрупа още двайсетина сантиметра. Беше средата на януари; внезапно се запитах дали някой, освен сина му, е виждал Ричи Гренъдайн от октомври насам.

Хенри и момчето поговориха още известно време в склада, сетне дойдоха при нас. Хлапето беше свалило палтото си, но Хенри бе облякъл своето. Тими все още тихичко хълцаше както правят всички деца, когато най-лошото вече е минало; очите му бяха зачервени и той бързаше да ги сведе, щом някой от нас го погледнеше.

Хенри изглеждаше много разтревожен.

— Мисля си, че ще е по-добре Тими да се качи у нас — жена ми ще му приготви печено сирене, или нещо друго. Предлагам неколцина от вас да ме придружат до апартамента на Ричи. Тими казва, че баща му го изпратил за бира. Ето парите — той се опита да се усмихне, но не успя.

— От коя бира да взема? — попита Бърти.

— От „Хароу Сюприм“ — отвърна Хенри. — В склада има няколко кашона.

Аз също се изправих. Единствено ние с Бърти бяхме в състояние да придружим Хенри. Ревматизмът на Карл е особено мъчителен през зимата, а Били Пелъм почти не може да си служи с дясната ръка.

Бърти донесе четири опаковки с по шест кутии бира и аз ги подредих в празен кашон, докато Хенри заведе момчето в апартамента си над магазина и го повери на жена си. Когато отново се върна при нас, предпазливо хвърли поглед през рамо, за да се увери, че вратата е плътно затворена.

— Какво се е случило? — заядливо попита Били. — Да не би Ричи да е натупал хлапето?

— Не — отвърна Хенри. — Засега предпочитам да не ви обяснявам — страхувам се, че ще ме сметнете за луд. Но все пак ми се иска да ви покажа нещо — ето парите за бирата, които ми даде Тими.

Той с погнуса измъкна четири банкноти от джоба си. Реакцията му не ни учуди — банкнотите бяха покрити със сивкава слуз, напомняща пяната на повърхността на развалени компоти.

Хенри ги остави на тезгяха, усмихна се странно и се обърна към Карл:

— Не позволявай никому да ги докосне. Ако е вярно дори половината от онова, което ми разказа момчето…

Той отиде до умивалника и грижливо изми ръцете си.

Изправих се, увих шала около врата си, облякох палтото си и го закопчах догоре. Нямаше смисъл да взимаме кола — Ричи живееше в къща на „Кърв Стрийт“ в покрайнините на града — снегоринът почти никога не стигаше дотам.

Тръгнахме към вратата, а Бил Пелъм извика след нас:

— Пазете се!

Хенри мълчаливо кимна и постави кашона с бира върху ръчната количка, която стои зад вратата. Излязохме навън.

Вятърът ни прониза като остър нож. Побързах да увия главата си с шала. За секунда останахме на прага, докато Бърти сложи ръкавиците си. Лицето му беше изкривено от болка — напълно му съчувствах. Едно е да си млад, да караш ски по цял ден, а вечер да препускаш с онези проклети снегомобили; но когато прехвърлиш седемдесетте, чувстваш как североизточният вятър смразява костите ти.

— Не искам да ви плаша, момчета — поде Хенри и странната усмивка, примесена с отвращение, отново се появи на лицето му, но все пак съм взел предпазни мерки. По пътя ще ви предам разказа на момчето… защото трябва предварително да научите всичко.

Той измъкна тежък четирийсет и пет калибров пистолет от джоба на палтото си — оръжието, което държеше заредено под тезгяха на магазина, откакто през хиляда деветстотин петдесет и осма започна да работи денонощно. Нямам представа откъде се е снабдил с пистолета, но бях свидетел как веднъж го насочи към някакъв нахалник, който мигом си плю на петите. Признавам, че Хенри е голям смелчага. Веднъж най-безцеремонно изхвърли от магазина колежанин, който го караше да осребри чека му. Хлапакът си получи заслуженото и се повлече навън като пребито куче.

Разказвам ви всичко това, защото Хенри явно искаше ние с Бърти да разберем, че работата е сериозна и че ни очакват неприятности.

Тръгнахме по заснежената улица, приведени под вятъра като перачки, прегърбени под тежестта на мокрото пране. Хенри тътреше след себе си количката и разказваше онова, което бе научил от момчето. Вятърът се опитваше да отнесе думите му преди да достигнат до слуха ни, но все пак чухме почти всичко, дори повече, отколкото ни се искаше. Радвах се, че Хенри носи револвера си.