Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Нали не са ченгета? Или от правителството? Или…

— Да не би да ме питаш дали не съм в списъка на десетте най-търсени от ФБР или че съм агент на комунистите? С две думи, че съм лош човек?

— Знам, че не си лош човек — отговори Боби, но руменината по бузите му говореше точно обратното. Не че това, което си мислеше, щеше да промени нещата. Човек можеше да харесва или дори да обича лош човек. Майка му казваше, че дори и Хитлер е имал майка.

— Не съм лош човек. Никога досега не съм обирал банка, нито пък съм откраднал някоя правителствена тайна. Прекарал съм много време в четене на книги и ако имаше полицаи в библиотеките, може би щяха да са по петите ми, но не съм като лошите хора, които гледаш по телевизията.

— Но мъжете с жълтите палта са от тях.

— Да, така е — кимна Тед. — И може да се каже, че са и опасни.

— Виждал ли си ги?

— Много пъти, но не и тук. И има поне деветдесет и девет процента шанс да не ги видиш и ти. Просто те моля да си отваряш очите. Ще се справиш ли?

— Да.

— Боби? Има ли някакъв проблем?

— Не. — Въпреки това за момент нещо го притесни. Беше някакво странно чувство, което сякаш се приближаваше към него.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре. Сега имам следния въпрос. Би ли премълчал за тази част от работата си, ако те попита майка ти?

— Да — веднага отвърна Боби, макар да разбираше, че това щеше да промени живота му, а също така беше и рисковано. Страхуваше се от майка си и страхът му беше породен от това, че тя щеше да се ядоса. Струваше му се, че все по-малко и по-малко го обича, и затова се опитваше да запази колкото обич му оставаше. Но същевременно харесваше Тед… Беше му харесало също и как Тед постави ръката си върху неговата, топлата грубост на голямата му ръка и допира на пръстите му, втвърдяващи се като възли в ставите. Освен това в случая не ставаше въпрос за лъжа. Той само щеше да премълчи цялата истина.

— Сигурен ли си?

„Ако искаш да се научиш да лъжеш, Боби, като начало е добре да започнеш да спестяваш цялата истина“ — заговори тихичко един вътрешен глас. Боби не му обърна внимание.

— Да — рече, — наистина съм сигурен, Тед. Тези мъже само за теб ли са опасни, или и за всички останали? — Сега мислеше не само за майка си, но и за себе си.

— За мен могат да бъдат много опасни. За останалите хора предполагам, че не. Искаш ли да ти кажа нещо смешно?

— Разбира се.

— Повечето хора въобще не ги забелязват, освен ако не са твърде близо до тях. Изглежда чака, все едно притежават силата да замъгляват съзнанието на хората, така както го нравеше Сянката в онова старо радиошоу.

— Да не искаш да кажеш, че те са… — Искаше да каже „свръхестествени“.

— Не, съвсем не — прекъсна го мъжът, преди още да беше задал въпроса си. Следващата нощ момчето лежеше будно в леглото и си мислеше, че Тед го беше прекъснал, защото не искаше да бъде изговаряна тази дума. — Има много хора, които са съвсем обикновени и които ние не виждаме. Сервитьорката, която се прибира вечер от работа с наведена глава и с прибрани работни обувки в хартиен плик. Тийнейджърки с накъдрени коси, които слушат класацията на Питър Трип. Но децата ги виждат. От децата не остава нищо скрито, а, Боби, ти все още си дете.

— Няма да е лесно да не забележа подобни мъже.

— Искаш да кажеш дрехите им. Обувките. Шумните коли. Но именно това са нещата, които карат много хора да се обръщат в обратната посока. Да изградят бариера между очите и съзнанието. Във всеки случай не искам да те излагам на опасност. Ако видиш мъжете с жълти палта, не се приближавай към тях. Също така не говори с тях дори и да те заговорят. Не знам защо биха го направили, но все пак не го прави. Не вярвам също, че ще те забележат, но има доста неща, които са ми неизвестни за тях. Сега повтори. Това е много важно.

— Да не ги приближавам и да не говоря с тях.

— Дори и когато те те заговорят.

— Дори и когато ме заговорят. А ако го направят, как да постъпя?

— Идваш веднага тук и ми казваш къде си ги видял. Ще вървиш спокойно, докато не си сигурен, че вече не те виждат, и после ще се затичаш. Ще тичаш бързо като вятъра. Ще тичаш така все едно всичките дяволи от ада са по петите ти.

— А ти какво ще направиш? — попита Боби, но вече знаеше отговора. Може и да не беше толкова наблюдателен като Каръл, но не беше и глупав. — Ще си заминеш, нали?

Тед Бротиган вдигна рамене и допи бирата си, без да го поглежда в очите.

— Ще решавам, когато му дойде времето. Ако въобще това се случи. Ако имам късмет, предчувствието, което ме мъчи през последните няколко дни — предчувствието за тези мъже — ще си отиде.