Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Той също е отворил „Таймс“ на кръстословицата и въпреки че е попълнил няколко квадратчета, го прави за самозащита. Не обича да разговаря с хората във влака. Не обича празните приказки и последното нещо, което иска е да се събере с някого, който коментира всичко в страната. Когато започнат да го поздравяват или да го питат „Как сте днес?“, той просто отива в друго купе. Лесно е да остане незабелязан, средностатистическият човек от Кънектикът, който отказва да носи червена вратовръзка. Може навремето да е бил буйно момче, може да е гледал как плаче момичето, след като той и няколко момчета го бяха пребили, и може преди време да е бил в джунглите. Това не засяга пътниците във влака.

— Приготвихте ли се за Коледа? — пита го мъжът от отсрещната седалка.

Той поглежда към него намръщено и после решава, че това не е маловажен въпрос, за да минава времето по-бързо. Мъжът до него е дебел и до обяд ще смърди, без значение колко дезодорант е сложил върху себе си сутринта… но той не поглежда Бил, така че всичко е наред.

— Ами да, нали знаете — отвръща той, загледан в куфарчето си, в което има само фолио. — Вече се приготвяме малко по малко.

Той излиза от Гранд Сентрал Стейшън заедно с хилядите костюмирани мъже и жени, които към обяд ще работят с пълна пара. Спира се за момент и вдишва дълбоко студения въздух. По Лексингтън Авеню са закачени коледните украси, а по-нагоре един Дядо Коледа, които прилича на пуерториканец, звъни със звънче. Пред него има кутия за събиране на помощи със стандартния надпис:

ПОМОГНЕТЕ НА БЕЗДОМНИТЕ ДА ИЗКАРАТ ЕДНА ПРИЯТНА КОЛЕДА. Мъжът със синята вратовръзка мисли: „Защо не си написал истината, Дядо Коледа? Защо не си написал например, ПОМОГНЕТЕ МИ ДА СИ КУПЯ ОЩЕ МАЛКО КОКАИН ЗА КОЛЕДА?“ Няма значение Той пуска няколко долара, докато минава покрай него Днес има добро предчувствие. Радва се, че Шарън му напомни за фолиото — щеше да забрави да го вземе; винаги забравяше разни неща и затова си записваше.

След десетминутна разходка стига до сградата, в която е офисът му. Пред входа стои чернокож младеж, облечен в черни дънки и мръсно червено яке. Той подскача от крак на крак, от устата му излиза пара. От време на време се усмихва. В едната си ръка държи смачкана пластмасова чашка. В нея дрънкат монети.

— Ще дадете ли някой долар, господине? — пита минаващите покрай него хора, които се отправят към въртящите се врати на входа. — Дайте по нещо, госпожо, господине. Опитвам се да събера за обяд. Благодаря. Бог да ви благослови. Честита Коледа. Ще дадеш ли десет цента, мой човек?

Бил пуска няколко монети в чашката на младежа.

— Благодаря, господине. Бог да ви благослови и честита Коледа.

— Честита и на теб — отвръща той. Жената до него се мръщи.

— Не бива да ги насърчавате.

Той вдига рамене и й се усмихва смутено.

— На Коледа не мога да откажа на никого.

Влиза във фоайето, поглежда стиснатата кучка, която отива към павилиона за вестници, и се отправя към асансьора. Тук няколко човека му кимват и той се заговаря с тях докато чакат — тук не е като във влака, където можеш отидеш в друго купе. Освен това сградата е стара и асансьорите са бавни.

— Как е жена ти, Бил? — нита го постоянно хилещия се мъж от петия етаж.

— Каръл е добре.

— А децата?

— И с тях всичко е наред. — Той няма деца, а и жена му не се казва Каръл. Името на жена му е Шарън Ан Донехю, завършила училището „Сейнт Гейбриъл“ през 1964, но това постоянно хилещият се мъж не го знае.

— Обзалагам се, че с нетърпение чакат големия ден — казва мъжът и усмивката му се разширява още повече, за да се превърне в нещо неописуемо. За Бил Шърман мъжът е бледо подобие на Смъртта от комиксите. Тази усмивка го кара да си мисли за провинция Там Бои в долината А Шау. Онези момчета от втори батальон отидоха натам все едно притежаваха целия свят, а се върнаха така все едно са били в ада. Излязоха с изцъклени очи. По-късно в провинция Донг Ха, където отново ги бяха събрали заедно, продължаваха да изглеждат по същия начин. Големи обърквания ставаха в джунглата. Имаше и много пукотевици по онова време там.

— Направо не могат да чакат — съгласи се той, — но мисля, че Сара не вярва в приказките за дядото в червените дрехи. — „А, ето го и асансьорът — мисли си. — Побързай! О, Господи, моля те, спаси ме от тези глупости!“

— Да, да, случват се такива неща — продължава да говори мъжът от петия етаж. За момент усмивката му сякаш изчезва все едно обсъждат проблема за рака, а не Дядо Коледа. — На колко години е Сара?