Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Водата заливаше бледото му лице. Кашлицата му вече напомняше предсмъртно давене на обесен. Беше извърнал очи право нагоре и сякаш се взираше в дъжда и в мъглата. Не даваше никакви признаци, че ни чува, но като коленичихме до него — аз от едната, а Скип от другата МУ страна — ни заудря. Водата му влизаше право в гърлото и той взе да се мята на всички страни. Давеше се пред очите ни. Вече въобще не ми беше до смях, но сигурно ще съм се хилел. „Отначало май се шегуваха — каза Каръл. — Отначало май се шегуваха. Пусни радиото, Пит, обичам стари шлагери.“

— Вдигайте го — подкани ни Скип и сграбчи Стоук за рамото. Стоук безжизнено посегна да го удари с восъчнобледата си ръка. Той изобщо не му обърна внимание, може би дори не беше усетил. — По-бързо, да му се не види.

Сграбчих падналия за другото рамо. Той ме оплиска с вода, сякаш се будалкахме в частния си басейн. Очаквах да е премръзнал като мен, но той гореше. Вдигнах поглед от безжизнено отпуснатото във водата тяло и изгледах Скип. Той кимна.

— Готови… хайде… давай.

Напънахме се. Стоук се подаде над водата от кръста нагоре — но само толкова. Бях смаян колко е натежал. Ризата му се беше измъкнала от панталона и плуваше на кръста му като тюлена пачка. Отдолу се виждаше бялата му кожа и по-тъмното петно на пъпа. Виждаха се и белези, които бяха заздравели, но се простираха на всички страни като разплетено кълбо.

— Помагай, Нейти! — изпъхтя Скип. — Подпри го малко, за Бога!

Нейт коленичи във водата и ни опръска и тримата, после прегърна Стоук изотзад. Мъчехме се да го изправим и да го измъкнем от тая ледена мътилка, но пътеката беше покрита с лигав полуразтопен сняг, та непрекъснато се хлъзгахме и никак не можехме да координираме движенията си. На всичкото отгоре Стоук, вече полуудавен и раздиран от кашлица, непрестанно ни пречеше и с всички сили се бореше да се освободи от ръцете ни. Стоук искаше отново да потъне във водата.

В този миг пристигнаха и другите начело с Рони.

— Шибания Хръц-Хръц — лъхтеше той. Продължаваше да се хили, но ми се стори леко удивен. — Тоя път яко се оплеска, Хръц. Дума да няма.

— Не ми се мотай, тъпак такъв — кресна Скип, — ами вземи ни помогни!

Рони поогледа ситуацията, но без да се ядосва — просто се опитваше да прецени как е най-добре да ни помогне после се обърна да види кой още е дошъл. Подхлъзна е в лапавицата и Тони де Лука — който също продължаваше да се хили — го сграбчи да го задържи. И така стояха е, моите приятелчета картоиграчи от читалнята на третия етаж, скупчени на удавената в пороя пътека, а някои още не можеха да спрат да се смеят. Приличаха на нещо, но не знаех на какво. Сигурно нямаше и да разбера, ако не беше подаръкът от Каръл за Коледа… но това, разбира се, беше после.

— Ей, Тони — подкани ги Рони, — Брад, Лени и Бари. Давайте да хващаме краката.

— Ами аз, Рони? — разтревожи се Ник. — Аз какво да правя?

— Ти си много дребен да го вдигаш, но може да се по-развесели, като му врътнеш една свирка.

Ник отстъпи.

Рони, Тони, Брад, Лени и Бари Марго се наместиха от двете ни страни. Рони и Тони стиснаха Стоук за прасците.

— Боже Господи! — изрева Тони, хем изпълнен с ужас, хем продължаваше да се подсмива от време на време. — Тука няма нищо! Кльощав е като закачалка!

— Кльощав е като закачалка, кльощав е като закачалка! — злобно го изимитира Рони. — Мътните те взели, вдигай го, жабар скапан, какво ми коментираш, това да не ти е изложба! След това Лени и Бари го хващат за нещастния онеправдан задник и се изправят. После другите…

— …го вдигат — довърши Лени. — Ясно. И не викай на аверчето ми жабар.

— Оставете ме на мира — кашляше Стоук. — Стига, махайте се от мен… пропаднали тъпаци… — Кашлицата го задави. Гърлото му сякаш се раздираше в зловещи хрипове — На светлината на лампите устните му изглеждаха сивкави и някак слузести.

— Глей кой седнал да ни вика, че сме пропаднали. Шибания полуудавен патрав шваба педал. — Той се взря в Стоук, а водата се стичаше по вълнистата му коса и осеяното му с пъпки лице. — Брой, Кърк.

— Едно… две… три… давай!

Напънахме се. Стоук Джоунс се подаде над водата като кораб. Олюлявахме се под тежестта на тялото му. Едната му ръка увисна и се заразмята под носа ми, после се стрелна нагоре и ме зашлеви през лицето. Прас! Отново се разхилих.

— Пуснете ме на земята! Пуснете ме, тъпанари такива!

Ние залитахме, пързаляхме се в хлъзгавия сняг, от Стоук се лееше вода, от нас се лееше вода.