Стивън Кинг - Сблъсък

— Луси — обади се Стю. — Денвър е голям град.

В залата се възцари странно мълчание. Луси седна на мястото си, а Лари я прегърна с една ръка. Лицето й бе пребледняло. Очите й срещнаха очите на Стю и той извърна поглед.

Беше предложено да не взимат решение по този въпрос докато съдията не се върне. След двайсетминутна дискусия предложението бе прието. Имаха още един адвокат, млад мъж на около двайсет и шест, казваше се Ал Бъндел, който бе пристигнал късно същия следобед с групата на доктор Ричардсън. Той прие председателското място, когато му го предложиха, като каза, че се надява никой да не направи нещо ужасно през следващия месец, защото възнамерява да поработи върху някакъв вид система на редуващ се съд. За съдията Фарис бе гласувано място в него.

Бледен, развълнуван, малко смешен с костюм и връзка Бред Кичнър се приближи до катедрата, изпусна записките си, вдигна ги, разбърквайки листовете, и съобщи, че се надява електричеството да бъде пуснато към втори-трети септември. Съобщението бе посрещнато с бурни аплодисменти.

След него на сцената излезе Чад Норис. Той каза, че погребват мъртъвците от чувство на уважение към тях и че никой от тях няма да се успокои, докато не погребат и последния труп в земята, за предпочитане преди да започнат дъждовете. Помоли за няколко доброволци и можеше да събере три дузини ако беше пожелал. Накрая накара членовете на погребалния комитет да станат и да се поклонят.

Харолд Лодър се надигна за миг и моментално седна на мястото си. След края на събранието се намериха хора, които го похвалиха колко добър и същевременно скромен човек е той. Но работата не бе в скромността. Надин му шепнеше разгорещено нещо на ухото и той не искаше да остава на показ дълго пред очите на останалите. Мощна ерекция бе издула панталона му.

След него на катедрата излезе Ралф Брентнър. Той им съобщи, че най-после имат лекар. Джордж Ричардсън се изправи. Хората го аплодираха, а той направи знак за тишина с двете си ръце. Сетне Ралф ги информира, че още шейсет души се очакват да пристигнат през следващите дни.

— Е, това бе дневният ред — рече Стю. Погледът му се плъзна над събралите се хора. — Сенди дьо Шен да дойде тук и да ни каже колко сме, но преди това има ли нещо друго, за което искате да говорим тази вечер?

Изчака. Можеше да види лицето на Глен в тълпата. И лицата на Сю Стерн, Лари, Ник и на Франи, разбира се. Всички изглеждаха напрегнати. Ако някой попиташе за Флаг и какво прави комитетът по този въпрос, сега му беше времето. Но всички мълчаха. След петнайсет секунди Стю даде думата на Сенди.

Когато хората започнаха да се разотиват, Стю си помисли: „Е, и този път ни се размина.“

Няколко души дойдоха да го поздравят след събранието. Един от тях бе докторът.

— Справихте се много добре — каза Ричардсън и за миг Стю щеше да погледне през рамото си да види на кого говори. Сетне си спомни и неочаквано се уплаши. Той, представител на закона? Това бе някаква измама.

„Година“ — каза си той. Само една година, но въпреки това го беше страх.

Когато Стю, Фран, Сю Стерн и Ник тръгнаха към града, бе вече единайсет и половина.

— Студено е — каза Фран. — Трябваше да си сложа яке. Ник кимна. На него също му беше студено. Вечерите в Боулдър винаги бяха прохладни, но днес температурата едва ли беше повече от десет градуса. Това им напомни, че странното и ужасно лято на 1990 е към края си. За кой ли път Ник съжали, че Богът на Майка Абигейл бе харесал именно Боулдър, а не Маями или Ню Орлийнс, например.

— Хванаха ме неподготвен, когато предложиха съдията в комитета — рече Стю. — Трябваше да го предвидим.

Фран кимна, а Ник бързо написа нещо в бележника си. „Разбираемо е. Хората непременно ще обърнат внимание и на отсъствието на Том и Дейна.“

— Мислиш ли, че ще заподозрат нещо? — попита Стю. Ник кимна.

— Ще си помислят, че изчезналите са заминали на запад завинаги.

Всички се замислиха, докато Ник вадеше кибрит и изгаряше бележката си.

— Отвратителна работа — накрая изрече Стю. — Прав е — мрачно каза Сю. — Какво друго да си помислят? — Имахме късмет, че никой не заговори за онова, което става на запад — обади се Фран.

Ник написа: „Наистина. Следващия път няма да ни се размине. Ето защо предлагам да отложим поредното събрание колкото се може по-дълго. Може би с три седмици. Какво ще кажете за петнайсети септември?“

— Ще успеем единствено, ако Бред пусне електричеството.

— Смятам, че ще се справи — каза Стю.