Стивън Кинг - Сблъсък

— Защо мислиш, че повечето от хората ще се присъединят към нас?

— Причината не е научнообоснована — отвърна Глен, прокарвайки ръка през оредялата си коса. — Иска ми се да вярвам, че повечето хора са добри. Убеден съм, че този, който ръководи нещата на запад, е лош по природа. Но имам чувството, че…

— Хайде, изплюй камъчето.

— Ще ти кажа, защото съм пиян. Но трябва да си остане между нас, Стюарт.

— Добре.

— Дай ми честната си дума.

— Имаш я.

— Мисля, че техничарите ще отидат при него. Не ме питай защо, просто имам такова чувство. Те предпочитат да работят там, където дисциплината е строга и целите са ясни. Искат влаковете да не закъсняват. В Боулдър сега цари пълен хаос и объркване, всеки прави това, което намери за добре… Трябва да започнем да координираме усилията си. Но онзи другия… бас държа, че при него влаковете пристигат на секундата. Хората с техническо образование, а и военните са човешки същества като всички нас, затова ще отидат там, където има най-голяма нужда от тях. Подозирам, че нашият противник има голяма нужда от хората с фуражките. Майната им на фермерите. На него ще му трябват хора, които разбират от ракети, от танкове, хеликоптери, а защо не и от бомбардировачи. Макар да се съмнявам, че е докарал работата чак дотам. Всъщност съм сигурен, че още не се е заел с това. Иначе досега щяхме да сме разбрали. Вероятно в момента силите му са насочени основно към това да осигури електричество, да възстанови комуникациите… може би дори е трябвало да проведе чистка за елиминиране на нерешителните и страхливите. Рим не е бил построен за един ден и той знае това. Разполага с достатъчно време. Вече не са ми необходими кошмари, за да изпитвам страх. Достатъчно ми е само да си помисля за онези от другата страна на планината, как работят неуморно като трудолюбиви пчелички.

— Какво трябва да направим?

— Да изброявам ли? — попита с усмивка Глен.

Стю му посочи тетрадката си с розова подвързия с два танцуващи силуета и с надпис „ТАНЦУВАЙ БУГИ!“, и заяви:

— Давай.

— Майтапиш се.

— Ни най-малко. Сам каза, че трябва да започнем да координираме действията си. Не бива да губим нито ден повече. Не може просто да се мотаем и да слушаме радио по цял ден. Иначе ще се събудим някоя сутрин и ще открием, че оня тип е влязъл в Боулдър начело на военна колона, подкрепена и от авиация.

— Не го очаквай утре.

— Добре, утре не. А какво ще кажеш за май следващата година?

— Възможно е — промълви тихо Глен. — Да, напълно възможно.

— И какво, мислиш, ще стане с нас?

Глен не му отговори с думи. Жестът му бе много по-изразителен — постави показалец на челото си и с палеца натисна въображаем спусък. После бързо вдигна бутилката и довърши виното.

— Прав си. Затова предложи с какво да започнем.

Глен затвори очи. Изгряващото слънце освети сбръчканото му лице.

— Добре. Слушай, Стю. Първо, трябва да възстановим Америка. Една малка Америка. Като използваме всякакви средства. Организацията и управлението са на първо място. Ако започнем веднага, ще установим такъв вид управление, какъвто пожелаем. Ако чакаме, докато населението се увеличи трикратно, ще имаме затруднения. Да кажем, че организираме събрание след една седмица, значи на 18 август. Присъствието на всички ще бъде задължително. Преди събранието избираме временен организационен комитет. От седем души, например. Ти, аз, Андрос, Фран, Харолд Лодър, може би и още двама. Задачата на комитета ще бъде да изработи дневния ред за събранието на 18 август. Веднага мога да изредя някои от точките от този дневен ред.

— Казвай.

— Първо, прочитаме и ратифицираме Декларацията за независимост. Второ, прочитаме и ратифицираме Конституцията. Трето, прочитаме и ратифицираме Закона за правата на човека. Гласуването да става поименно.

— За Бога, Глен, та ние всички сме американци…

— Не, ето тука грешиш — каза Глен и отвори широко очите си, които бяха зачервени и изглеждаха хлътнали от умора. — Ние сме група оцелели корабокрушенци без никакво, управление. Събрани сме от кол и въже. Сред нас има хора от различни възрасти, различни социални групи, вероизповедания, раси. Управлението на обществото е само една идея, Стю. Една гола идея, щом веднъж се отървеш от бюрокрацията и другите там глупости. Ще отида още по-далеч. Ще ти кажа, че тя е една идея, насаждана ни от десетилетия, просто един спомен, втъкан в мозъците ни. Не сме имали време да забравим онази култура, сред която живеехме. Повечето от хората тук вярват в представителността на управлението, в републиката, в това, което наричат „демокрация“. Но няма да продължи дълго така. След време ще се осъзнаят, че президентът е мъртъв, че Пентагонът може да бъде даден под наем, че в Долната камара на Конгреса и в Сената никой не провежда дебати, освен може би хлебарките и термитите. Нашите хора тук бързо ще дойдат на себе си и ще осъзнаят, че нищо не е останало от старото общество и че те могат да си създадат такова, каквото поискат. Това, което ние трябва да направим, е да прокараме нашите идеи, преди хората да са излезли от вцепенението си и да са направили някоя глупост. Той размаха пръст пред лицето на Стю.