Стивън Кинг - Сблъсък

Умиротворена и изпълнена с обич, тя дълго се взира в приведения гръб на баща си. Обичаше странното преобразяване на слънчевите лъчи по това време на деня — това чувство на застинала вечност, което можеш да изпиташ само в мимолетното начало на мейнското лято. Понякога й се случваше да помисли за тия лъчи през средата на януари и сърцето й се свиваше от мъчителна болка. Толкова хубави неща се крият в летния следобед, клонящ към вечерта — бейзбол на игрището в парка, където Фред винаги заемаше трети пост и отбиваше безупречно: резен пъпеш; първата млечна царевица; чай с лед във високи чаши; детство.

Франи се покашля.

— Да ти помогна ли?

Той завъртя глава и се усмихна.

— Здрасти, Фран. Спипа ме на местопрестъплението, а?

— Така изглежда.

— Прибра ли се майка ти? — Той леко навъси вежди, после лицето му се проясни. — А, не, май потегли преди малко, нали? Добре, идвай да помагаш, щом си решила. Само не забравяй да се измиеш после.

— Ръцете на една млада дама издават нейните навици — изсумтя присмехулно Фран.

Питър се опита да я изгледа строго, но не беше особено убедителен. Тя мина в съседната леха и се зае да плеви. Из въздуха танцуваха лястовици и от близката магистрала 1 долиташе глухо бучене. Този месец движението непрекъснато се засилваше, макар че още не беше чак толкова оживено, както през юли, когато по отсечката между Оугънкуит и Китъри почти всеки ден се случваше тежка катастрофа.

Питър разказваше как е минал денят, а тя подхвърляше по някой въпрос и кимаше от време на време. Увлечен в плевенето, баща й не я гледаше, но все пак забелязваше с крайчеца на окото си кимането на сянката й. Работеше в Санфорд като механик в голяма фирма за автомобилни части — най-голямата северно от Бостън. Беше на шейсет и четири, оставаше му само година до пенсията. И то непълна година, защото имаше събрани четири седмици отпуска, които възнамеряваше да вземе през септември, след като „хуните“ се оттеглят по домовете си. Напоследък често мислеше за пенсионирането. Както веднъж бе споделил с Франи, опитваше се да не си го представя като безкрайна ваканция; имаше доста приятели пенсионери и те му бяха обяснили, че съвсем не е така. Не вярваше да го подгони скуката като Харлан Ендърс или немотията като Пол Карън — горкият Пол през целия си живот не бе пропуснал един работен ден в магазина, но на стари години двамата с жена му бяха принудени да продадат къщата и да се преселят при дъщеря си.

Питър Голдсмит не обичаше общественото осигуряване; не му се доверяваше още навремето, преди системата да се пропука от ударите на рецесията, инфлацията и растящия брой пенсионери. През трийсетте и четирийсетте години, обясни той на дъщеря си, в Мейн нямало кой знае колко демократи, но дядо й бил от това гордо малцинство и възпитал сина си в същия дух. Заради тия убеждения семейство Голдсмит било едва ли не отхвърлено от обществото през най-благодатните години на Оугънкуит. Ала дядо й повтарял с гранитна твърдост една поговорка, която разбивала из основа цялата републиканска философия: не разчитай на властелините в тоя свят, защото и те, и техните правителства гледат само да те преметнат от днес и во веки веков, амин.

Франи се разсмя. Обичаше да слуша баща си, когато беше в подобно настроение. А това се случваше рядко, защото жената, която бе негова съпруга и майка на Франи, умееше (и не пропускаше) да го скастря жестоко с отровния си език. „Трябва да вярваш в собствените си сили — продължаваше той, — а властелините на света нека се оправят както могат с хората, които са ги избрали. Най-често управлението им се оказва калпаво, но това не е беда; каквито избирателите, такова и правителството.“

— Пари в брой, там е истината — заяви той. — Уил Роджърс твърди, че земята била най-ценна, защото само тя не се произвежда, но горе-долу същото може да се каже за златото и среброто. Човек, който обича само парите, е негодник и не заслужава друго, освен омраза. Човек, който не знае как да се разпорежда с тях, е глупак. Обаче не бива да го мразим, той е достоен за съжаление.

Фран се зачуди дали не става дума за стария му приятел Пол Карън, но реши, че е по-добре да не пита.

И без да го пита, знаеше, че е заделил достатъчно пари за черни дни. Той сам й бе казал веднъж, че никога не е била бреме за семейството — нито в добри, нито в лоши времена. Казваше още, че се гордее пред всички приятели, задето е изучил дъщеря си. А каквото не можеше да се постигне с неговите пари и нейния ум, Франи го постигаше по простичкия стар начин — с труд и упорство. Работа, непрестанна работа, само така се преодоляваха безбройните препятствия. Майка й не винаги разбираше това. Независимо дали жените го желаеха или не, в днешно време положението им се бе променило, а Карла все още се чудеше защо дъщеря й не посвещава цялото си време на търсене на подходящ съпруг.