Стивън Кинг - Сблъсък

Зад кадър се разнесе шум, като че някакви хора се боричкаха. Когато настъпи тишина, хилядите поразени зрители забелязаха, че сега Боб Палмър държи пистолет.

Дрезгав глас тържествуващо изкрещя:

— Хванахме ги, Боб! Хванахме мръсниците! Паднаха ни в ръцете!

— Браво, хубава работа свършихте — отбеляза водещият, сетне отново се обърна към камерата: — Жители на Бостън и всички американци, които гледате нашето предаване. В това студио се случи нещо изключително важно и сериозно. Щастлив съм, че се случи тук, в Бостън — люлката на американската независимост. През последните седем дни тази телевизионна станция се намираше под контрола на хора, които претендират, че служат в националната гвардия. Въоръжени хора стоят редом с нашите оператори, контролните стаи, до телексите. Може би се питате дали са ни диктували текста на новините? За съжаление съм принуден да отговоря положително на този въпрос. Връчваха ми текста и ме заставяха да го чета, буквално насочвайки пистолет в тила ми. Текстовете се отнасяха за така наречената епидемия от „супергрип“ и съдържаха напълно невярна информация.

На телефонното табло започваха да проблясват лампички. След петнайсет секунди всички се запалиха.

Водещият продължи:

— Нашите оператори заснеха филм, който бе конфискуван или нарочно осветен. Съобщенията на репортерите не достигаха до нас. Но все пак, дами и господа, имаме какво да ви покажем, а кореспондентите се намират тук, в студиото — те не са професионални репортери, но са свидетели на онова, което може да се окаже най-голямото бедствие в историята на нашата страна… не мислете, че преувеличавам. Ще ви покажем откъси от този филм. Той е заснет тайно, така че качеството му на някои места е лошо. Ала ние, хората, току-що освободили нашата телевизионна станция, се надяваме, че онова, което ще видите, ще ви бъде напълно достатъчно. Дори повече, отколкото бихте искали.

Той вдигна поглед, извади кърпичка от джоба на спортното си сако и се изсекна. Зрителите, които притежаваха качествени цветни телевизори, забелязаха, че лицето му е зачервено като от висока температура.

— Ако всичко е готово, Джордж, пускай записа.

На екрана се появиха кадри от централната бостънска болница. Отделенията бяха претъпкани с пациенти. Болните лежаха на пода, както и в коридорите; медицинските сестри, много от които също изглеждаха болни, се провираха между пациентите. Някои истерично плачеха, други бяха толкова изплашени, че всеки момент имаше опасност да припаднат.

Следваха кадри, на които бяха заснети пазачи, застанали на ъглите на улиците с пушки в ръце; други, показващи здание, чиито врати бяха разбити с взлом.

Отново се появи Боб Палмър и спокойно каза:

— Дами и господа, ако в момента децата ви гледат телевизия, съветвам ви да ги изведете от стаята.

На екрана се появи неясно изображение, което постепенно се фокусира. Военен камион вървеше на заден ход по врязващия се в океана кей на бостънското пристанище. Във водата под него се виждаше шлеп, покрит с брезент. Двама войници с противогази, които ги правеха да приличат на извънземни, скочиха от кабината на камиона. Изображението заподскача, после отново стана неподвижно. Войниците дръпнаха брезентовото платно, закриващо задната част на камиона, и отскочиха встрани. Отвътре се посипаха тела и полетяха към шлепа — жени, старци, полицаи, медицински сестри — премятащите се във въздуха трупове сякаш нямаха край. В един момент ясно се видя как войниците си помагат с вили, за да измъкнат мъртъвците.

Палмър води предаването в продължение на два часа: въпреки че постепенно прегракна, продължаваше да чете съобщения и бюлетини, интервюираше други членове на снимачния екип. След това някой се сети, че не е необходимо да завземат обратно шестия етаж, за да прекъснат предаването. В 11:16 предавателят на УВ2 беше взривен.

Палмър и съучастниците му бяха обвинени в измяна на родината — Съединените американски щати — и бяха екзекутирани.

„Тръбен зов“ беше седмичен вестник, който излизаше в Дърбин — градче в Западна Вирджиния. Негов собственик, главен редактор и репортер бе някой си Джеймс Д. Хоглис, пенсиониран адвокат. Вестникът неизменно се радваше на голям успех сред читателите, тъй като Хоглис беше яростен защитник на правата на миньорите, а антидържавните му уводни статии бълваха огън и жупел по адрес на всички правителствени чиновници.

Обикновено Хоглис използваше услугите на вестникарчета, но през тази свежа лятна утрин сам разнасяше „Тръбен зов“ със стария си кадилак, модел 1948. Гумите съскаха по асфалта, докато колата се движеше из улиците на Дърбин, крито бяха зловещо пусти. Вестниците бяха натрупани на седалките и в багажника на кадилака. Това издание на „Тръбен зов“ излизаше няколко дни по-рано от обичайното и съдържаше само една страница с черен бордюр, напечатана с едър шрифт. Най-отгоре пишеше „ИЗВЪНРЕДНО ИЗДАНИЕ“, първото извънредно издание, което Хоглис пускаше след 1980 година, когато мината „Лейдибърд“ избухна, а в дълбините й останаха погребани четирийсет миньори. Заглавието гласеше: „ПРАВИТЕЛСТВОТО СЕ ОПИТВА ДА СКРИЕ ИЗБУХВАНЕТО НА ЧУМНА ЕПИДЕМИЯ!“