Стивън Кинг - Знам какво искаш

В началото на август й се присъни кошмар. Сънува, че лежи на дъното на незаровен гроб; тялото й беше парализирано. Дъждът се сипеше от сивото небе върху лицето й. Изведнъж видя, че Тони се надвесва над нея, на главата си носеше жълтата си каска.

— Ожени се за мен, Лиз — каза той с безизразно лице. — Ожени се за мен, или ще съжаляваш.

Тя се опита да проговори, да се съгласи; беше готова на всичко, само и само да се измъкне от калната дупка. Но тялото й бе парализирано.

— Добре тогава — проговори Тони. — Ще съжаляваш. — Сетне се отдалечи. Елизабет се опита да се отърси от вцепенението си, но не успя.

Внезапно чу булдозера.

След миг го видя — огромно жълто чудовище, което изтласкваше купчина мокра пръст с греблото си. Безмилостното лице на Тони надничаше от кабината.

Щеше да я погребе жива.

Впримчена в своето неподвижно тяло, неспособна да извика, тя наблюдаваше булдозера с ужасени очи. Бучици пръст започнаха да падат в гроба…

Нечий познат глас извика:

— Махай се! Остави я на мира! Махай се!

Тони тромаво слезе от булдозера и побягна.

Обзе я огромно облекчение, стига да можеше, навярно щеше да се разплаче. Нейният спасител се появи и застана край разкопания гроб като гробар. Беше Ед Хамнър, облечен в широкото си зелено яке; косата му беше разрошена, очилата с рогови рамки се бяха смъкнали до крайчеца на носа му. Той й протегна ръка и нежно промълви:

— Стани. Знам какво искаш. Стани, Бет.

Момичето откри, че може да се движи и се разплака от радост. Опита се да му благодари и думите потекоха като порой от устата й. А Ед само се усмихна и кимна. Тя пое ръката му и погледна в краката си, за да види къде стъпва. Когато отново вдигна очи, забеляза, че държи лапата на огромен вълк с огромни червени очи и остри зъби в раззинатата паст.

Елизабет се изправи в леглото и се събуди, нощницата й беше подгизнала от пот. Тялото й се тресеше неконтролируемо. Взе горещ душ и изпи чаша мляко, но тъмнината я плашеше. Тази нощ тя спа без да изгаси лампата.

След седмица Тони беше мъртъв.

Елизабет отвори вратата по халат — очакваше да види Тони, но вместо него на прага стоеше колегата му Дани Килмър. Дани беше веселяк; Елизабет и Тони бяха излизали с него и с момичето му няколко пъти. Но сега беше напълно сериозен, дори изглеждаше болен.

— Дани? — попита момичето. — Какво…

— Лиз… Лиз, бъди смела. Трябва… о, Господи! — Той удари рамката на вратата с огромния си юмрук и Елизабет забеляза, че по лицето му се стичат сълзи.

— Дани, случило ли се е нещо с Тони?

— Мъртъв е — промълви Дани. — Беше…

Но Елизабет вече не го чуваше, защото припадна.

Следващата седмица премина за нея като в мъгла. Постепенно научи цялата история около смъртта на Тони от кратката бележка във вестника и от Дани, който я покани на чаша бира в „Харбърин“.

Бригадата поправяла канализацията под шосе № 16. Едната страна на пътя била разкопана и годеникът й спирал движението. Младеж с червен „Фият“ се спуснал по хълма. Тони му махнал да спре, но младежът дори не намалил скоростта. Тони стоял до някакъв камион и било невъзможно да отскочи назад. Хлапакът във „Фията“ получил наранявания на черепа, едната му ръка била счупена. Бил изпаднал в истерия, но при проверката се установило, че е напълно трезвен. Полицаите открили няколко прерязани спирачни маркучи, сякаш се били разтопили от прегряване!

Справката доказала, че младежът никога не е допускал каквито и да било нарушения; в случая просто не е бил в състояние да спре. Годеникът на Елизабет станал жертва на нелепа злополука.

Девойката изпадна в депресия, подсилвана от шока и от угризенията на съвестта. Съдбата се бе намесила и й бе помогнала за разрешаване на дилемата пред, която беше поставена. Дълбоко в душата си Елизабет беше доволна, защото не искаше да се омъжва за Тони… от нощта, когато й се бе присънил кошмарът.

Един ден преди заминаването й нервите й не издържаха.

Седеше съвсем сама на една скала и след около час сълзите й рукнаха и силата на собствените й емоции я изненада. Елизабет плака, докато я заболяха стомахът и главата, а след преминаването на кризата не почувствува облекчение, а умора и празнота.

В този момент дочу гласа на Ед Хамнър.

— Бет?

Тя подскочи от страх и се обърна, изпитвайки ужас при мисълта, че ще види озъбения вълк от кошмара си. Но съзря само Ед Хамнър, който бе загорял от слънцето и изглеждаше странно беззащитен без войнишкото яке и джинсите си. Носеше къси панталони, стигащи до костеливите му колене, бяла тениска, която се развяваше около слабото му тяло като корабно платно под океанския бриз, и джапанки. Лицето му беше сериозно, слънцето се отразяваше в очилата му и очите му не се виждаха.