Стивън Кинг - Знам какво искаш

Алис ги прегледа.

— Не е ли теорията за многочисления избор?

— Точно така. Ед казва, че това дословно е текстът на въпроса, даден от Бранър на миналогодишния изпит.

Алис твърдо заяви:

— Не вярвам.

— Но тук е обхванат целият материал!

— И все пак не вярвам. — Тя върна листовете на Елизабет. — Само защото този смотаняк…

— Не е смотаняк! Не го наричай така!

— Добре де. Надявам се, че теориите на този сладур няма да те подлъжат да научиш неговите страници наизуст и да не отвориш учебника.

— Не, разбира се — гузно отвърна Елизабет.

— Освен това, смяташ ли, че постъпваш етично?

Обхваната от внезапен гняв, Елизабет възкликна, преди да успее да се овладее:

— Лесно ти е да говориш. Имаш отлични бележки, при това родителите ти плащат за обучението. Не си… Хей, извинявай. Не трябваше да ти го казвам.

Алис вдигна рамене и отново отвори книгата си, с престорено невъзмутимо изражение.

— Не, нрава си. Не ми влиза в работата. Но защо не продължиш да четеш учебника — за по-сигурно.

— Точно така и ще направя.

Но тя научи наизуст текста даден от Едуард Джексън Хамнър-младши.

Когато след изпита Елизабет излезе от аудиторията, той я чакаше във фоайето. Изглеждаше много дребен в зеленото си войнишко яке. Усмихна й се плахо, изправи се и понита:

— Как мина?

Елизабет импулсивно го целуна по бузата. Никога не бе изпитвала такова благословено чувство на облекчение.

— Мисля, че се справих отлично.

— Така ли? Браво! Искаш ли сандвич?

— Разбира се — разсеяно отвърна тя; все още си мислеше за изпита. Въпросът дословно се повтаряше с текста, даден й от Ед, и тя отговори без запъване.

Докато се хранеха, тя го попита как се справя с неговите изпити.

— Имам отличен успех и съм освободен — отвърна Ед.

— Тогава защо си още тук?

— Исках да разбера дали си изкарала.

— Ед, не биваше да го правиш. Много мило от твоя страна, но… — Жалният му поглед я тревожеше. Беше го виждала и преди, защото беше хубаво момиче.

— Исках и го направих — промълви той.

— Ед, безкрайно съм ти признателна. Сигурна съм, че без теб щях да загубя стипендията си. Но аз имам приятел.

— Сериозен? — попита момчето, опитвайки се да говори с шеговит тон.

— Много — отвърна Елизабет. — Почти сме сгодени.

— Знае ли той колко е щастлив? Какъв късметлия е?

— Аз също съм щастлива — отговори Елизабет, като си мислеше за Тони Ломбард.

— Бет — внезапно промълви той.

— Какво? — изненадано попита момичето.

— Никой не те нарича така, нали?

— Ами… не. Не.

— Дори приятелят ти?

— Не. — Тони я наричаше Лиз, понякога Лизи, което бе още по-лошо.

Ед се приведе и попита:

— Но името Бет винаги ти е харесвало, нали?

Тя се засмя, за да прикрие смущението си.

— Какво те кара да…

— Няма значение. — Той пусна чаровната си усмивка.

— Ще те наричам Бет, защото ми харесва повече. А сега изяж сандвича си.

Сетне изведнъж дойде краят на първата й година в колежа и Елизабет се сбогува с Алис. Отношенията им се бяха пообтегнали и Елизабет съжаляваше за това. Предполагаше, че вината е нейна — беше се изфукала след изпита по социология, когато обявиха резултатите. Нейната оценка беше най-висока.

Сега, докато чакаше да обявят полета й, тя си каза, че зубренето в библиотеката е също така неетично. Зубренето не е учене, а папагалско запаметяване на текстове, които забравяш веднага след изпита.

Опипа плика, който стърчеше от чантата и — вътре имаше известие, че през втората година в колежа ще получава две хиляди долара стипендия. През това лято двамата с Тони ще работят в Буутбей, щата Мейн, и със спестените пари тя ще да успее да завърши. Благодарение на Ед Хамнър, лятото щеше да бъде чудесно — всичко ще върви по мед и масло.

Но се оказа точно обратното — това беше най-кошмарното лято в живота й.

През целия юни валя дъжд, недостигът на бензин се отразяваше зле на туристическия бизнес и бакшишите които Елизабет получаваше в хотел „Буутбей“ бяха мизерни. Отгоре на всичко Тони настояваше да се оженят по-скоро. Предлагаше да си намери работа в нейния или в съседния кампус и твърдеше, че благодарение на помощта му и на стипендията си, тя ще се дипломира без всякакъв проблем. Елизабет с учудване откри, че идеята я плаши, вместо да й достави удоволствие.

Нещо не беше наред.

Не знаеше точно какво, но нещо липсваше, нещо не беше в синхрон. Една нощ в края на юли тя се изплаши, когато избухна в истеричен плач в апартамента си. За щастие съквартирантката й, безлично дребно момиче на име Сандра Акерман, беше на среща.