Стивън Кинг - Колорадеца

— Все ме питаше дали „копелетата“, тъй им викаше винаги, могат някак да се измъкнат, ако успеели да го минат за самоубийство. Отговарях й, че никога не съм чувал някой да се е самоубил, задавяйки се с парче месо, и по-късно, след като официално го разпозна по посмъртната снимка в присъствието на Каткарт, той й рече същото. Туй като че ли я поуспокои. — Той въздъхна. — Каткарт веднага се зае с туй, обеща й да се обади на застрахователния агент в Брайтън, Колорадо, и да му обясни за пръстовите отпечатъци и разпознатата снимка. И изобщо да не им остави място за мъдрене. Тя си поплака, отчасти от облекчение, отчасти от благодарност, пък и от изнемога, предполагам.

— Разбира се — промълви Стефани.

— Заведох я на Мууси с ферибота и я настаних в мотел „Червеният покрив“ — продължи Винс. — Същия, дето отначало беше отседнала ти, нали?

— Да — потвърди стажантката. През последния месец живееше на пансион, ала през октомври щеше да си потърси нещо по-постоянно. Естествено, ако тези двама стари ястреби решаха да я оставят на работа. Смяташе, че ще я оставят. Смяташе, че до голяма степен всичко това е тъкмо с такава цел.

— На другата заран тримата закусихме заедно — каза Дейв — и подобно на повечето хора, които не са сторили нищо лошо и нямат много опит с вестници, тя не се страхуваше да разговаря с нас. Нямаше усещането, че всичко, каквото ни каже, после може да се появи на първа страница. — Той замълча за миг. — И естествено почти нищо не се появи. Туй никога не е било история, дето става за печат, щом приключиш с най-важния факт: „Мъж, открит мъртъв на Хамък Бийч, съдебномедицинската експертиза не открива следи от насилствена смърт“. Пък и дотогаз туй вече беше стара работа.

— Не е имало свързваща линия — подчерта Стефани.

— Хич! — възкликна Дейв и се разсмя, та чак се закашля. Когато се успокои, избърса ъгълчетата на очите си с голяма мека носна кърпа, измъкна я от задния джоб на панталона си.

— Какво ви разказа тя? — попита момичето.

— К’во можеше да ни разкаже? — рече Винс. — Предимно задаваше въпроси. Аз пък й зададох само един въпрос: дали червонецът е бил талисман, сувенир или нещо от тоз род. — Той изсумтя. — Какъв журналист бях по онуй време!

— Черво… — Стефани се отказа и поклати глава.

— Руската монета сред другите дребни в джоба му. Беше червонец, десет рубли. Попитах я дали я е носел като талисман или нещо таквоз. Тя си нямаше представа. Доколкото знаела, най-близката връзка на Джим с Русия бил един филм за Джеймс Бонд, „От Русия с любов“, дето го взели от местната видеотека.

— Може да я е намерил на плажа — замислено предположи младата жена. — Хората намират там какво ли не. — Веднъж самата тя беше намерила на Литъл Хей Бийч, на около пет километра от Хамък, женска обувка на висок ток, странно изтъркано от дългото търкаляне между морето и брега.

— Амчи, може — съгласи се Винс. Очите му блещукаха в дълбоките си орбити. — Искаш ли да узнаеш двете неща, дето ми направиха най-голямо впечатление в нея оназ заран след срещата й с Каткарт в Тинък?

— Разбира се.

— Изглеждаше отпочинала . И когато седяхме да закусваме, се хранеше с голяма охота.

— Факт — потвърди Дейв. — Има една стара поговорка, че осъденият на смърт ядял с вълчи апетит, ама имам чувството, че никой не яде с повече апетит от човек, който е бил осъден и после помилван. И в известен смисъл с нея беше точно тъй. Може и да не знаеше що мъж й е дошъл по нашите краища, нито к’во го е сполетяло тука, и струва ми се, вече беше наясно, че може никога да не научи…

— Тъй си е — заяви Винс. — Тъй рече, когато я карах обратно на летището.

— … но знаеше най-важното: той беше мъртъв. Сърцето й може да й го е подсказвало през цялото време, ала разумът й се нуждаеше от доказателство, за да продължи нататък.

— Да не споменавам, че трябваше да убеди оназ досадна застрахователна компания — прибави Дейв.

— Успя ли да получи парите? — попита Стефани.

Дейв се усмихна.

— Да, миличка, помотаха се малко, онез момчета обикновено са адски бързи, когато ти пробутват полицата, ама после се разкатават, когато някой подаде иск, но накрая платиха. Получихме писмо по тоз случай, благодареше ни за положените усилия. Пишеше, че без нас още щяла да е в неизвестност и застрахователната компания още щяла да твърди, че Джеймс Когън може да е жив в Бруклин или Танжер.

— Какви въпроси ти зададе?

— К’вито можеше да се очаква — отвърна Винс. — Първо, къде е отишъл, след като слязъл от ферибота. Не бяхме в състояние да й отговорим. Разпитвахме, нали, Дейв?