Стивън Кинг - Колорадеца

Споменът го накара да се усмихне.

— Показах на всички в магазина снимката на Когън, даже на метача. Бях убеден, че е купил пакета от тях, освен ако не ги беше взел от автомат, например в „Червения покрив“. Предполагах, че е свършил цигарите, докато се е мотал из Мууси след слизането си от ферибота, и си е купил нов пакет. Предполагах също , че ако го е купил от „Нюз“, трябва да го е направил малко преди единайсет, когато затварят. Това обясняваше що е изпушил само една цигара и е драснал само една клечка от новия си кибрит, преди да умре.

— Но после си разбрал, че изобщо не е бил пушач — вметна Стефани.

— Томно тъй. Жена му ни го каза и Каткарт го потвърди. И по-късно започнах да смятам, че тоз пакет е бил послание: „Идвам от Колорадо, дирете ме там“.

— Никога няма да узнаем със сигурност, ама и двамата смятаме, че е било тъй — обади се Дейв.

— Бооожичко! И докъде ви отведе тази следа?

Двамата за пореден път се спогледаха и едновременно свиха рамене.

— В страната на сенките и лунните лъчи — отвърна Винс. — С други думи, на място, дето никога не би отишъл журналист от „Бостън Глоуб“. Само че в дъното на душата си съм сигурен за няколко неща. Искаш ли да ги чуеш?

— Да!

Винс заговори бавно и предпазливо, като човек, опипващ пътя си по тъмен коридор, в който е бил много пъти.

— Той е знаел, че ще изпадне в отчаяно положение, знаел е и че може да не го разпознаят, ако умре. Не е искал да се случи тъй, много вероятно, за да не остави жена си без пукнат грош.

— И затова взел цигарите с надеждата, че няма да им обърнат внимание — заключи Стефани.

Винс кимна.

— Амчи да, тъй и станало.

— Но кой не им е обърнал внимание?

Старецът помълча, после продължи, без да отговори на въпроса й.

— Спуснал се с асансьора и излязъл през фоайето на сградата. Там го чакала кола, или отпред, или зад съседния ъгъл, за да го закара на стейпълтенското летище. В нея може да са били само двамата с шофьора, а може и да е имало още някой. Никога няма да узнаем. По-рано ти ме попита дали Когън е носел палтото си, когато е излязъл оназ заран, и аз ти казах, че Джордж Художника не си спомнял, ама Арла повече не видя туй палто, тъй че може да го е носел. В такъв случай, смятам, че го е съблякъл в колата или в самолета. Мисля, че си е свалил и сакото. Или някой му е дал зеленото палто, или го е чакало.

— В колата или самолета.

— Амчи да — потвърди Дейв.

— А цигарите?

— Не знам със сигурност, но ако трябва да се обзаложа, предполагам, че вече са били у него — отвърна главният редактор. — Знаел е к’во му предстои… к’вото и да е било то. Мисля, че ги е носел в джоба на панталона си.

— После на плажа… — Тя си представи как Когън, нейната мислена версия на Колорадеца, пали първата цигара в живота си — първата и последната — и крачи по Хамък Бийч, само под лунната светлина. Среднощната лунна светлина. Всмуква острия цигарен дим. Може би още веднъж. И хвърля фаса в морето. После… какво?

Какво?

— Самолетът го оставил в Бангор — чу се да произнася Стефани с глас, който й прозвуча остро и странно.

— Амчи да — съгласи се Дейв.

— И колата от Бангор го е оставила в Тинък.

— Амчи да. — Това беше Винс.

— Вечерял риба и пържени картофки.

— Точно тъй — рече Винс. — Аутопсията го доказа. Както и моят нос. Усетих дъха на оцет.

— Портфейлът му вече бил ли е изчезнал?

— Не знаем — отвърна Дейв. — Никога няма да разберем. Но мисля, че да. Мисля, че го е дал заедно с палтото, сакото и нормалния си живот. Мисля, че е получил в замяна зеленото палто, което по-късно също е дал.

— Или е било взето от трупа — прибави Винс.

Стефани потрепери. Не успя да се сдържи.

— Идва на Муус-Лук с ферибота в шест, по пътя дава на Гард Едуик картонена маша кафе — което може да се разтълкува като чай за лодкаря.

— Да — каза Дейв. Имаше много тържествен вид.

— Вече не е имал портфейл и документи, само седемнайсет долара и малко дребни, сред които може би руската монета от десет рубли. Смятате ли, че тая монета е била… хм, не знам… някакво разпознавателно средство, като в шпионски роман? Искам да кажа, по онова време Студената война между Русия и Съединените щати още е продължавала, нали?

— С пълна сила — потвърди Винс. — Но, Стефи, ако се готвеше да се срещаш с руски таен агент, щеше ли да използваш рубла , за да се представиш?

— Не — призна момичето. — Но защо му е иначе? Да я покаже на някого, не се сещам за нищо друго.

— Винаги съм имал чувството, че някой му я е дал — рече Дейв. — Може би заедно със студената пържола, увита в станиол.