Стивън Кинг - Клетка

— Къде сте? — измърмори Клей. — Някои са тръгнали на север или запад, ала къде са отишли останалите?

Никакъв отговор. По дяволите, може би Том беше прав и мобилните телефони им бяха изпратили съобщение да изперкат в три следобед и да се гътнат в осем вечерта. Звучеше прекалено хубаво, за да е истина, но художникът си спомни, че навремето си бе помислил същото и за записващите дискове. Тишина от улицата пред него; тишина и от къщата зад него. След малко се отпусна на канапето и затвори очи. Каза си, че може да подремне, но се съмняваше, че ще успее да заспи. В крайна сметка обаче се унесе и този път не сънува нищо. Малко преди зазоряване някакво улично куче се разходи по моравата пред къщата на Том Маккорт — то изгледа завития презглава мъж, който хъркаше на верандата, и продължи по пътя си. Не бързаше за никъде; тази сутрин из Молдън имаше доста храна и щеше да му стигне за доста време.

— Клей! Събуди се!

Нечия ръка го разтърсваше. Той отвори очи и видя Том — пременен със сива риза и нови сини дънки, който се бе надвесил над него. Верандата бе обляна в бледа светлина. Клей погледна часовника си и щом видя, че е шест и двайсет, бързо се изправи.

— Ела да ти покажа нещо — рече приятелят му. Лицето му изглеждаше бледо и угрижено, а краищата на мустачките му сякаш бяха посивели. Ризата му бе провиснала от едната страна, косата на тила му стърчеше.

Клей погледна към Сейлъм Стрийт, видя куче, захапало нещо, да тича покрай изоставените коли, и подуши миризмата на дим, идващ или от Бостън, или от Ръвир. „Може би и от двете места — помисли си, — но поне вятърът е утихнал.“ Обърна се към Том:

— Какво искаш да ми покажеш?

— Не е тук — прошепна Том. — В задния двор. Видях го, когато отидох в кухнята, за да си направя кафе, преди да се сетя, че трябва да забравя за сутрешното си кафе… поне за известно време.

— Алис спи ли? — Клей бръкна под завивката за чорапите си.

— Да, спи. Зарежи ги тия обувки и чорапи, не сме на вечеря в „Риц“. Да вървим!

Клей последва Том по коридора към кухнята. На плота стоеше недоизпита чаша студен чай.

— Сутрин не мога да се събудя без стимулант — сподели домакинът им. — Налях си студен чай — мога да ти предложа, ако искаш, не е толкова зле, и дръпнах завесите. Ей така, без особена причина — просто исках да се докосна до външния свят. И видях… но по-добре да погледнеш сам.

Клей надзърна през прозореца над умивалника и видя закътано вътрешно дворче, оградено с тухлен зид. Отвъд се простираше градината на Том (тя пък бе заобиколена от дървена ограда), вратата в отсрещния й край зееше отворена. Клей си каза, че мустакатият можеше да си направи кафе на барбекюто, което работеше с газ, ако не беше човекът, който седеше до ръчна количка, и мляскайки, ядеше сурова тиква, плюейки семките. Носеше гащеризон на механик и омазнена шапка с избледняло „Б“ на козирката, а отляво на гърдите му с червени букви бе написано „Джордж“.

— Мамка му — прошепна художникът. — Този е един от тях.

— Да. А там, където има един, може да има и други.

— Той ли е разбил вратата?

— Естествено — отвърна Том. — Не съм го видял, но вчера бе заключена. Отношенията ми със Скотони — човекът, който живее от другата страна — не са от най-добрите; често ми е казвал, че няма никаква полза от „хора като мен“. — Том замълча, после продължи шепнешком и Клей се наведе към него, за да го чуе. — Знаеш ли кое е най-шантавото? Познавам този човек. Работи в „Тексако“. Това е единствената бензиностанция в града, където още ремонтират автомобили. Или по-точно ремонтираха. Веднъж ми смени тръба на радиатора и ми разказа как с брат му пътували до Ню Йорк и отишли на мач между „Ред Сокс“ и „Янките“, на който видели как Кърт Шилинг побеждава Великана 18 18 Кърт Шилинг — питчър на „Бостън Ред Сокс“; Великана — прозвище на Рандал „Ранди“ Джонсън, дадено му заради огромния му ръст. — Б, пр. . Стори ми се приятно момче. А я го виж сега! Нахълтал в градината ми и нагъва сурова тиква!

— Какво става, момчета? — обади се Алис, която незабелязано беше застанала зад тях.

Том се обърна към нея. Изглеждаше притеснен.

— Едва ли ще искаш да видиш.

— Не — възрази Клей. — Според мен трябва да го види.

Усмихна се на Алис и си даде сметка, че това изобщо не е толкова трудно. На предницата на пижамата, която Том й беше дал, нямаше монограм, но дрехата бе синя — точно както си я беше представял. Девойката изглеждаше много сладка — беше боса, косата й беше разрошена. Въпреки кошмарите изглеждаше по-отпочинала от Том и Клей бе готов да се обзаложи, че Алис изглежда по-свежа и от него.