Стивън Кинг - Клетка

— Седни — каза й Том. — Уморена си. Ти също, Клей. Отивам да взема фенерчета.

Художникът протегна ръце, напипа един стол пред себе си и седна. Въпреки че очите му бяха посвикнали с мрака, виждаше масата пред себе си като плътна черна сянка. Нещо изшумоля покрай крачола му, чу се провлачено мяукане. Рейф.

— Хей, знаеш ли какво стана току-що? — обърна се той към сянката на спътничката си, когато стъпките на домакина им заглъхнаха. — Старият Рейфър се опита да скочи отгоре ми.

— Трябва да му простим — рече тийнейджърката. — Без него Том щеше да бъде един от зомбитата.

— Права си.

— Толкова ме е страх — прошепна тя. — Мислиш ли, че утре ще бъде по-добре? Че няма толкова да ме е страх?

Клей спокойно можеше да отговори утвърдително и да разсее тревогата й, ала не искаше да я лъже, затова смутолеви:

— Не знам.

— Сигурно ужасно се притесняваш за жена си и момченцето си.

Той въздъхна и потърка страната си:

— Най-трудно е да приемеш своята безпомощност. Със съпругата ми живеем разделени. — Замлъкна и поклати глава. Нямаше никакво намерение да продължава, но Алис се пресегна и го стисна за ръката. — Разделихме се през пролетта. Все още живеем в едно и също малко градче. Майка ми навярно би казала, че бракът ни е само на хартия. Жена ми преподава в началното училище. — Приведе се, опитвайки се да зърне лицето й в мрака. — И знаеш ли кое е най-шибаното? Ако това бе станало преди година, Джони щеше да бъде при нея. Тази есен обаче се премести в прогимназията, която е отдалечена на седем километра. Терзае ме мисълта какво е станало, ако си е бил вкъщи, когато започна лудостта. С приятелите му пътуват с училищния автобус. Мисля, че си е бил вкъщи. И е отишъл право при жена ми.

„Или е извадил от раницата си червения си мобилен телефон и е звъннал на майка си!“ — подхвърли паниката-плъх, след което го захапа. Клей почувства как пръстите му се сключват около китката на Алис и разхлаби хватката си.

— Не си сигурен — колебливо промърмори Алис.

— Не съм.

— Баща ми държи магазинче за рамки и картини в Нютън — каза тя. — Сигурна съм, че е добре, ала навярно умира от притеснение за мен. За мен и за моята. Моята знаеш какво.

Клей знаеше.

— Питам се какво ли си е приготвил за вечеря — продължи тя. — Съзнавам, че е налудничаво, ала той не може да си свари и яйце.

Художникът възнамеряваше да я попита дали баща й има мобилен телефон, но се отказа, вместо това подхвърли:

— Какво мислиш да правиш?

— Каквото се е случило с него, вече се е случило — въздъхна Алис и вдигна рамене. — Не мога да променя нищо.

„Ще ми се да не беше го казвала“ — помисли си Клей.

— Казах ли ти, че детето ми има мобилен телефон? — Стори му се, че гласът му звучи като дрезгаво грачене.

— Да. Преди да прекосим моста.

— Сетих се. — Той прехапа долната си устна. — Но често забравя да го зареди. Сигурно съм ти казал и това, нали?

— Да.

— Неизвестността ме убива. — Плъхът на паниката бе избягал от клетката си. Тичаше из съзнанието му и гризеше всичко, което му попадаше пред очите.

Алис сграбчи дланите му. Клей не искаше да бъде успокояван — бе трудно да се освободи от веригите, с които сам се беше оковал, но си даде сметка, че тя изпитва необходимост да го дари с утеха. Постояха известно време така — сплели ръце на масата в малката кухня на Том Маккорт, докато домакинът им се върна от сутерена с четири фенерчета и голяма газена лампа, която дори не бе разопакована.

Газената лампа излъчваше достатъчно светлина, затова фенерчетата се оказаха излишни. Сиянието й бе пронизващо и ослепително бяло, но на Клей му харесваше. Харесваше му това, че прогонва всяка сянка, с изключение на техните и на котарака.

— Мисля, че трябва да дръпнеш пердетата — подхвърли Алис. Том тъкмо отваряше единия от пликовете от ресторант „Метрополитан“, ала спря и попита:

— Защо?

Девойката вдигна рамене и се усмихна. Клей си помисли, че това е най-странната усмивка, която е виждал някога на лицето на тийнейджърка. Алис бе измила кръвта от носа и брадичката си, ала под очите й продължаваха да се чернеят тъмни кръгове и лицето й изглеждаше мъртвешки бледо и някак състарено под ярката светлина на лампата. Тя изглеждаше като кинозвезда от четирийсетте години, играеща ролята на дама от хайлайфа на ръба на нервна криза. Малката маратонка беше на масата пред нея и тя я въртеше на пръста си. Всеки път, когато я завърташе, връзките изшумоляваха и Клей се надяваше час по-скоро да се скъсат. Колкото по-скоро я захвърлеше, толкова по-лесно щеше да я забрави. Вярно, че беше изгубила доста неща, но досега той бе изгубил най-много от тримата.