Стивън Кинг - Клетка

Сняг. Сняг на двайсет и първи октомври. Наистина ли беше двайсет и първи? Клей бе изгубил представа за времето. Единственото, което знаеше, бе, че с всяка изминала нощ щяха да умират все повече фони. Джони щеше да е сред тях, ако не го бе намерил. Въпросът беше какво точно бе намерил. Какво бе спасил? „Та-а-а-а-тък“. Татик? Може би.

Оттогава синът му не бе казал нищо, което дори бегло да прилича на дума. Вървеше редом с Клей…, но от време на време му щукваше да поеме в различна посока. В подобни моменти Клей го хващаше за ръката, както човек хваща малко дете, което изведнъж решава да прекоси самичко паркинга пред супермаркета. Всеки път в съзнанието му изникваше споменът за робота на пружина, който бе имал като малък — играчката редовно се забиваше в някой ъгъл и маршируваше на едно място, докато не я обърнеше към средата на помещението.

Джони панически побягна, когато се натъкнаха на кола с ключове на таблото, ала след като потеглиха, се усмири и движението сякаш го хипнотизира. Дори намери бутона за сваляне на стъклото, затвори очи, облегна се назад и остави вятърът да гали лицето му. Клей наблюдаваше как дългата и мръсна коса на сина му се развява от въздушното течение и си каза: „Мили Боже, все едно возя куче!“

След няколко часа стигнаха до препятствие, което не можеха да заобиколят. Клей спря колата и докато помагаше на сина си да слезе, забеляза, че Джони се е подмокрил. „Явно е забравил и да ходи до тоалетната — отчаяно си каза Клей. — Боже милостиви!“ Положението обаче не се оказа толкова трагично. Да, момчето наистина се беше отучило, но ако спреше и го заведеше на някоя поляна, Джони уринираше. А когато трябваше да свърши другата работа, клякаше и гледаше замечтано към небето. Може би наблюдаваше полета на птиците, а може би не.

Забравил бе онова, на което го бяха учили като малък, но пък ходеше по нужда на определени места. Сравненията с кучетата, които Клей бе притежавал, се натрапваха от само себе си.

Само че кучетата не се будеха всяка нощ, надавайки ужасени писъци.

Първата нощ прекараха в къща, която се намираше недалеч от магазинчето в Нюфийлд, и когато писъците започнаха, Клей си помисли, че синът му умира. Момчето бе заспало в прегръдките му, но когато художникът се събуди, Джони вече не беше в леглото, а под него. Пропълзя в тясното пространство — прахът едва не го задуши, а дървената рамка беше едва на сантиметър от главата му, и протегна ръка към треперещото момче, ала сякаш докосна метална релса. Изглеждаше невъзможно малко момче да надава такива нечовешки крясъци — след малко Клей осъзна, че ужасеното му съзнание ги подсилва. Имаше чувството, че всички косъмчета по тялото му — включително и тези по слабините — са щръкнали като наелектризирани.

Джони крещя в продължение на петнайсетина минути, след което писъците му секнаха внезапно, както бяха започнали. Тялото му се отпусна. Клей притисна глава до мършавите му гърди, за да се увери, че диша.

Някак го измъкна и го положи върху леглото. Просна се до него и лежа с отворени очи в продължение на час, когато сънят най-накрая го победи. На сутринта установи, че отново е сам — Джони пак бе пропълзял под кревата. Досущ като пребито куче, което гледа да се скрие някъде. Не бе характерно за предишното поведение на фоните…, но естествено Джони не беше като тях. Джони беше нещо ново, нещо друго, нещо различно, Господ да му е на помощ.

Сега се намираха в уютната къщичка на пазача до спрингвейлския музей по дървообработване. Имаха предостатъчно провизии, печка с дърва и прясна вода за пиене от ръчната помпа. Разполагаха дори с химическа тоалетна (въпреки че Джони не я използваше; Джони ходеше по нужда в задния двор). Всички възможни удобства… за 1908 година. Положението бе спокойно, като се изключат среднощните писъци на Джони. Клей имаше доста време за мислене и сега, докато седеше до прозореца на малката дневна и съзерцаваше стелещия се по улицата сняг, а синът му спеше в дрешника, той за пръв път осъзна, че бе мислил предостатъчно. Нещата нямаше да се променят, освен ако той не предприемеше нещо.

„Ще ти трябва друг мобилен телефон — беше казал Джордан. — Трябва да отидеш на място, където има покритие.“ Тук имаше покритие. Все още. Чертичките на дисплея го доказваха.

„Колко по-лошо може да стане?“ — бе попитал Том. И беше вдигнал рамене. Естествено, че ще вдигне рамене — нали Джони не беше негово дете! Сега Том си имаше свое собствено дете — имаше си Джордан.