Стивън Кинг - Кери

(господи това е кръв)

нещо прекалено страшно, за да бъде подминато. Ако си отвори очите и излезе истина, о, тогава какво? Какво тогава?

Някой започна да се смее със звука на самотна, изплашена хиена и тя отвори очите си, отвори ги, за да види кой е и това беше кръв, най-страшният кошмар. И тя беше червена и подгизнала в нея, те я бяха потопили в най-съкровеното нещо — кръвта — и седеше там пред тях и мисълта й

(о … аз … ПОКРИТА … с нея)

беше оцветена в призрачен пурпурен цвят от отвращение и срам. Можеше да се помирише и това беше вонята на кръв, нейната ужасна мокрота, бакърената й миризма. В пробляскващ калейдоскоп от образи тя видя кръвта как се стича тежко по голите й бедра, чу постоянното шуртене на душовете, усети меките удари от тампоните и превръзките по кожата си, доколкото гласовете я приканваха да се запуши. Накрая я бяха обляли с душа, който искаха.

Втори глас се присъедини към първия, последван от трети — кикот в момчешко сопрано — четвърти, пети, десети, всички, всички се смеят. Вик Муни се смееше. Можеше да го види. Лицето му беше напълно застинало, шокирано, но този смях въпреки това излизаше от него.

Седеше съвсем неподвижно, оставяйки шума да я облива като голяма вълна. Те все още бяха красиви и все още имаше магия, но тя беше теглила чертата и приказката сега вече беше отровнозеленикава от развала и злоба. В тази приказка човек отхапва от отровни ябълки, нападат го чудовища, ядат го тигри.

Те отново й се смееха.

И изведнъж всичко се прекърши. Връхлетя я страшното осъзнаване на това как долно я бяха излъгали и един ужасен, беззвучен вик

(те ме ГЛЕДАТ)

се опита да се изтръгне от нея. Сложи ръце пред лицето си, за да го скрие и стана с мъка от стола. Единствената й мисъл беше да бяга, да излезе от светлината, да остави тъмнината да я покрие и прикрие.

Но това беше като да се опиташ да бягаш през меласа. Предателският й ум беше забавил всичко до скоростта на пълзене, като че ли Бог беше сменил цялата сцена от 78 на 33,5 оборота. Даже и смехът като че ли беше забавен до зловещо басово боботене.

Краката й се препъваха един в друг и почти падна от ръба на сцената. Съвзе се, наведе се и скочи долу на пода. Пронизителният смях се разля още по-силно. Звучеше като триещи се една в друга скали.

Искаше да не вижда, но виждаше; светлините бяха много ярки и можеше да види лицата на всички тях. Устата им, зъбите им, очите им. Можеше да види размазаните си със съсирена кръв ръце пред лицето си.

Мис Дисжардин тичаше към нея и лицето на мис Дисжардин беше изпълнено с лъжливо състрадание. Кери можеше да види под повърхността, там където истинската мис Дисжардин се смееше и кискаше с гранясалия цинизъм на стара мома. Устата на мис Дисжардин се отвори и гласът й излезе ужасен, и бавен, и дълбок.

— Дай да ти помогна, скъпа. О, така съж …

Изплющя по нея

(извиване)

и мис Дисжардин отхвръкна, блъсна се в стената до сцената и се строполи като купчина.

Кери се затича. Тичаше по средата между тях. Ръцете бяха на лицето й, но можеше да вижда през пролуките между пръстите си, можеше да ги вижда, да вижда колко хубави бяха, обляни в светлина, обвити в ярките ангслски одежди на Лицеприятието. Лъскавите обувки, ясните лица, добре направените фризури, блестящите рокли. Те отстъпваха пред нея, като че ли беше чумава, но продължаваха да се смеят. Тогава пред нея срамежливо се протегна един крак

(о да това е следващото о да)

и тя падна на ръце и колене и започна да пълзи, да пълзи по пода с наквасена от кръв коса, провиснала пред лицето й, пълзеше като Свети Павел по Пътя за Дамаск с очи, ослепени от светлината. Следващото беше някой да я ритне по задника.

Но никой не я ритна и тогава тя с усилие се надигна отново на крака. Нещата се задвижиха по-бързо. Излезе през вратата и се озова във фоайето, след това полетя надолу по стълбите, по които заедно с Томи се бяха изкачили така тържествено само преди два часа.

(томи е мъртъв платена е пълната цена плати си изцяло задето доведе една чумава в светлото място)

Слизаше надолу с големи, тромави скокове и звукът от смеха пърхаше около нея като крила на черни птици.

И ето — тъмнината.

Изтича през предната поляна на училището, загуби си и двете бални обувки и бягаше боса. Ниско окосената трева беше като кадифе, леко покрита с роса, а смехът беше останал отзад. Започна малко да се успокоява.

Тогава краката й наистина се заплетоха и падна по лице до пилона за знамето. Лежеше неподвижно, дишаше тежко, пламтящото й лице беше забито в хладната трева. Потекоха сълзите на срама, горещи и тежки като първата менструална кръв. Бяха я победили, бяха я сразили веднъж и завинаги. Това беше краят.