Стивън Кинг - Кристин

— Как се казва филмът?

— Не знам. „Страшни юмруци“, „Бързите ръце на смъртта“ или пък „Половите органи на яростта“. Нямам представа. Е, какво решаваш? Когато се върнем, ще разкажеш гадориите на Ели и ще я накараме да се издрайфа.

— Съгласен — отвърнах. — Стига да успеем да си купим от евтините билети.

— Дават го до три часа.

— Да вървим.

Оказа се, че филмът е, с Чък Норис и съвсем не е лош. А в понеделник двамата с Арни отново се заловихме с работата си в бригадата. Забравих кошмарния сън. Постепенно осъзнах, че не виждам Арни толкова често, както преди. Отново ми хрумна, че по същия начин се отчуждаваш от приятел, който току-що се е оженил. Освен това, връзката ми с мажоретката започна да се задълбочава. Страстите ми се разпалваха често, когато я изпратех до вкъщи, след като се бяхме натискали в автокиното, топките ме боляха толкова много, че едва ходех.

Междувременно Арни прекарваше почти всяка вечер в гаража на Дарнъл.

Последната седмица на бригадата ни се падна няколко дни преди Деня на труда. Когато онази сутрин спрях пред дома на Арни, за да го взема, той се появи с огромна синина под окото и дълбока драскотина на лицето.

— Какво се е случило?

— Не ми се говори за това — намусено произнесе той. — И без друго трябваше да давам обяснения на родителите си до втръсване.

Хвърли кутията си за храна на задната седалка и потъна в мрачно мълчание, което не наруши по целия път. Някои от работниците започнаха да го поднасят заради синината, но Арни се престори, че не ги чува.

Не споменах нито дума за това, докато се прибирахме, само въртях копчето на радиото и си траех. Навярно никога нямаше да науча подробностите около перипетиите на Арни, ако не бях примамен от онзи мазен италианец с ирландска кръв на име Джо, преди да свърнем от „Мейн Стрийт“.

По онова време Джино неизменно успяваше да ме примами — все едно сякаш протягаше ръка през затворения прозорец и ме сграбчваше. Заведението му, наречено „Чудесна италианска пица“ се намира на ъгъла на „Мейн“ и „Бейсин Драйв“. Всеки път, щом съгледах рекламата му, с изрисувана на нея пица и звездичка, вместо точка над буквата „и“ (нощем тя светва и гасне — страхотно, нали? ), изпитвах странното привличане. Освен това, тази вечер майка ми беше на кръжок, което означаваше, че трябва да си купим нещо готово за ядене. Перспективата не бе особено радостна. Двамата с баща ми не бяхме кой знае какви готвачи. А в ръцете на Ели дори тенджера с вода може да загори.

Отбих се в паркинга на Джино и предложих:

— Какво ще кажеш за една пица? Голяма и мазна, ухаеща на потни крака.

— Ама че гадост.

— Добре де, мирише на чисти крака — поправих се. — Идваш ли?

— Не, зле съм с парите — апатично отвърна приятелят ми.

— Аз черпя. Дори ще ти отстъпя цялата шибана аншоа. Съгласен ли си?

— Денис, наистина не…

— Ще те черпя и една пепси.

— Знаеш, че е вредна за кожата ми.

— Зная. Само си помисли — ще изпиеш ли една огромна чаша Пепси!

За пръв път през този ден очите му пробляснаха, и той повтори:

— Огромна чаша Пепси, помисли за това. Много си гаден, Денис, повярвай ми.

— Дори две, ако поискаш — настоях аз. Постъпката ми наистина беше гадна — все едно да предлагаш шоколад на огромната дебелана от цирка.

— Тогава две — възкликна Арни и ме хвана за рамото, сетне се запревива, стиснал гърлото си с ръце и закрещя:

— Две! Бързо! Две! Незабавно!

Разсмях се толкова силно, че едва не връхлетях върху стената. Когато излязохме от колата, си помислих: „Защо да не изпие една-две пепси? Сигурен съм, че напоследък се въздържа.“ Слабото подобрение на кожата, което бях забелязал онзи мрачен съботен ден преди две седмици, сега бе очевидно. Все още лицето му беше покрито с пъпки, но повечето — извинете ме за израза — вече не гнояха. Арни като цяло изглеждаше добре. След лятото, прекарано в работа по шосетата, бе силно загорял и в по-добра форма от когато и да било през живота си. Ето защо си казах, че е заслужил една пепси. Плячката принадлежи на победителя.

Пицарията се върти от страхотен италианец на име Пат Донахю. Върху касата му има лепенка с надпис: „Ирландска мафия“. На деня на Свети Патрик той сервира зелена бира (на седемнайсети март дори не можете да припарите до пицарията, а джубоксът непрестанно свири „Когато ирландските очи се усмихват“). Освен това си пада по черните бомбета, които обикновено носи килнати на тила си.