Стивън Кинг - Кристин

Внезапно дочувам шепот и изтръпвам. Странното бе, че зад волана нямаше никой.

— Хайде, шефе. Хайде да се повозим.

Поклащам глава. Не искам да вляза вътре, страхувам се. Не искам да се повозя. Изведнъж моторът започва да форсира и да затихва, да форсира и да затихва — звучи така, сякаш реве гладен звяр. Побиват ме тръпки.

При всяко форсиране на двигателя Кристин сякаш леко подскача напред, подобно на зло куче, завързано на канап. Иска ми се да избягам, но краката ми като че са приковани към паважа на алеята.

— Последна възможност, шефе.

Преди да успея да отговоря, или поне да измисля някакъв отговор, тишината се раздра от свистенето на гуми по асфалта и Кристин се стрелва към мен, решетката на радиатора й зейва като отворена уста, пълна с лъскави зъби, фаровете й проблясват.

Изкрещях и се събудих. Наоколо цареше мрак, беше два сутринта. Изплаших се от собствения си глас, но още повече ме ужаси тропота на боси крака, които тичаха по коридора. Сграбчих чаршафа с две ръце. Кой знае как бях успял да се завия с него, въпреки че преди малко бе събран на топка в средата на леглото. Тялото ми плуваше в пот.

Ели извика от коридора:

— Какво беше това? Долових ужас в гласа й.

Лампата светна и видях майка ми, облечена в къса нощница, която разкриваше повече, отколкото тя би допуснала при нормални обстоятелства. Зад нея стоеше баща ми и завързваше колана на халата си, под който очевидно не носеше нищо.

— Миличък, какво има? — попита мама.

В широко отворените й очи се четеше страх. Не си спомням кога за последен път ме бе нарекла „миличък“ — когато бях на четиринайсет, на дванайсет или може би десетгодишен. Наистина не зная.

— Денис? — обади се баща ми.

В този момент Илейн се пъхна между тях, цялата трепереща.

— Лягайте си — промълвих. — Няма нищо, просто сънувах кошмар.

— Ихаа — възкликна Илейн шокирана от късния час и от случилото се. — Сигурно е било като филм на ужасите. Какво сънува, Денис?

— Присъни ми се, че се омъжваш за Милтън Дод и идваш да живееш при мен.

— Не дразни сестра си — смъмри ме майка ми. — Кажи какво сънува, Денис?

— Не си спомням.

Внезапно осъзнах, че чаршафът е събран на топка и срамните ми части се виждат. Побързах да ги прикрия, изпълнен с гузни спомени за мастурбация, полюции и Бог знае още какво. Бях напълно объркан. Отначало дори не можех да разбера дали съм голям, или малък — пред очите ми беше единствено ужасната кола, която подскачаше напред с всяко форсиране на двигателя, спираше за миг и отново се придвижваше с няколко сантиметра: капакът вибрира, решетката наподобява стоманени зъби…

— Последен шанс, шефе.

Почувствах сухата ръка на майка ми върху челото си — проверяваше дали имам температура.

— Няма нищо, мамо. Просто кошмар.

— Но не си спомняш какво…

— Не. Всичко свърши.

— Изплаши ме — промълви тя, сетне неуверено се засмя. — Предполагам ще разбереш какво означава да се изплашиш. Когато твоите деца изпищят в мрака.

— Ама че ужасно. Не говори за това — намеси се Илейн.

— Лягай си, малката ми — каза татко и леко я тупна по дупето.

Сестра ми неохотно се подчини. След като бе преодоляла първоначалната си уплаха, навярно се надяваше, че ще изпадна в истерия. На другата сутрин разказът й щеше да предизвика сензация сред съученичките й.

— Действително ли си добре? — попита мама. — Денис?

Отново бе употребила същата дума, която ми припомни за одрасканите ми колене, когато падах от червената си количка. Спомних си надвесеното й над леглото ми лице, когато трескаво се мятах с висока температура, по време на всички детски болести — заушки, дребна шарка, скарлатина. Изведнъж ми се прииска да заплача, въпреки че бях с двайсетина сантиметра по-висок и с трийсетина килограма по-тежък от нея.

— Разбира се — отвърнах.

— Добре, но остави нощната лампа да свети. Понякога помага…

Тя погледна неуверено баща ми и излезе. Бях смаян при мисълта, че и майка ми понякога сънува кошмари — нещо, за което никога не се бях сещал.

Но каквито и да бяха кошмарите й, те не бяха намерили място в „Записки за любовта и красотата“.

Татко седна на леглото и попита:

— Наистина ли не си спомняш какво сънува?

Поклатих глава.

— Навярно е било ужасно, за да те накара да изкрещиш така, Денис.

Впери очи в моите, сякаш ме попита дали има нещо, което трябва да знае.

За малко не извиках: „Колата, сънувах проклетата кола на Арни, Кристин. Кралицата на ръждата, произведената преди двайсет години грозна и шибана кола!“ Повярвайте, за малко щях да му го кажа. Но думите замряха в гърлото ми, сякаш ако проговорех, щях да извърша предателство спрямо приятеля си. Добрият стар Арни, когото шегобиецът Господ бе наказал с грозно лице.