Стивън Кинг - Кристин

— Хей! — извика Арни, докато завиваше край ъгъла на къщата. — Дали това са Чудовището от черната лагуна и Годеницата на Франкенщайн, или просто Денис и Ели?

— Не дрънкай много, а поиграй с нас — отвърнах.

— Без мен — заяви Илейн и хвърли чукчето си на земята. — Той е още по-голям лъжец от теб. Такива сте всички мъже!

Когато сестра ми тържествено се отдалечи, Арни произнесе с разтреперан, престорен глас:

— За пръв път ме нарича „мъж“, Денис!

Сетне падна на колене, на лицето му беше изписано екзалтирано блаженство. Избухнах в смях. Когато пожелаеше, Арни бе истински артист. Това бе една от причините, поради която го харесвах толкова много. И знаете ли, струва ми се, че никой, освен мен, не разбираше колко е духовит. Веднъж четох за някакъв милионер, който държал открадната картина на Рембранд в мазето си, където никой, освен него, не можел да й се наслаждава. Напълно го разбирам. Не че Арни бе като картина на Рембранд, нито бе страхотно духовит, но ми беше приятна мисълта, че в него има нещо хубаво… Нещо, което беше хубаво, но оставаше скрито.

Помотахме се из игрището, като безцелно запращахме топките. Накрая една отхвърча през живия плет в двора на съседите. След като пропълзях под плета, за да я взема, решихме, че повече не ни се играе и се настанихме в шезлонгите. Скоро след това нашият котарак на име „Пискливия Джей Хоукинс“, наследник на покойния Капитан Бийфхарт, изпълзя изпод верандата — явно се надяваше да открие някоя симпатична катеричка, която да умъртви бавно и с наслада. Жълтеникавите му очи пробляснаха под приглушената светлина на късния следобед.

— Мислех, че вчера ще дойдеш да гледаме заедно мача — обърнах се към Арни. — Изпусна много.

— Бях в гаража — отвърна той. — Но все пак слушах мача по радиото.

Гласът му се понижи с няколко октави и той отлично имитира дядо ми:

— Смазаха ги, Дени, направо ги смазаха.

Засмях се и кимнах. Днес в него имаше нещо особено — може би така ми се струваше под оскъдната светлина — нещо съвсем различно. Първо, изглеждаше уморен, под очите му имаше сенки. Но същевременно кожата му изглеждаше малко по-чиста, отколкото преди. Докато работехме в пътностроителната бригада, Арни пиеше прекалено много Кока Кола. Естествено, знаеше, че не трябва да го прави, но от време на време се поддаваше на изкушението. Пъпките по лицето му периодично се появяваха и възпалявах, както при повечето юноши. Само че в неговия случай те ставаха все повече и по-големи.

Питах се дали действително кожата му се е поизчистила, или само така ми се струваше. Обърнах се към него:

— Свърши ли нещо?

— Нищо особено. Смених маслото и прегледах блока. Важното е, че няма пукнатини. Просто Льобей, или някой друг е оставил кранчето за маслото отворено, това е всичко. Изтекло е почти цялото. Имал съм късмет, че не съм прецакал цилиндрите, докато откарвах колата в гаража.

— Как се вреди на подемника? Мислех, че трябва да направиш предварителна заявка.

Арни извърна очи и небрежно отвърна:

— Никакъв проблем. Просто изпълних няколко поръчки на мистър Дарнъл.

Въпреки небрежния му тон ми се стори, че крие нещо от мен. Понечих да го разпитам по-подробно, сетне реших че не ми е работа. Може би „Няколкото поръчки“ означаваха, че приятелят ми е бил изпратен до закусвалнята на ъгъла, за да донесе кафе и закуски на постоянните клиенти. Или е трябвало да опакова сандъци употребявани автомобилни части, които ще бъдат продадени по-късно. Не исках в никакъв случай да бъда въвлечен в лудешката авантюра на Арни с Кристин и не ми пукаше как се справя (и дали се справя) в гаража на Дарнъл.

Освен това изпитвах още нещо, подобно на апатия. Тогава не успях да определя точно чувството, усещането си, или не пожелах да го направя. Предполагам, че се чувстваш така, когато твой приятел се влюби и се ожени за типична високомерна и закоравяла мръсница. Не я понасяш, не можеш да я търпиш и в деветдесет и девет процента от случаите това е взаимно. Обикновено това е знакът, че идва край на приятелството. Когато това стане… забравяш приятеля си, или откриваш, че той те е изоставил, обикновено с възторженото одобрение на мръсницата.

— Да отидем на кино — предложи Арни.

— Какво дават?

— Един от онези гадни филми за Кунг-фу. Как ти се струва? Хия!

Той се престори, че нанася жесток удар от карате на Пискливия Джей Хоукинс, и котаракът побърза да изчезне.

— Звучи ми страхотно. С Брус Лий ли е?

— Не, с някакъв друг тип.