Стивън Кинг - Кристин

— Да — отвърна Арни.

Изглеждаше някак си смален, уморен и пребит. Огромният прилив на енергия, който го беше крепил досега, се беше изпарил. Сърцето ми се късаше, като го гледах.

— Аз… — поде той, но Дарнъл го прекъсна:

— Ако искаш маркуч, ще ти струва два и петдесет на час и трябва да го поръчаш предварително. Ще ти кажа и още нещо и най-добре да си го набиеш в главата приятелче. Не понасям хлапетии като теб, не съм задължен, пък и нямам нужда. Гаражът ми е за бачкатори, които трябва да поддържат колите си, за да изкарат насъщния, не за богати колежански копелета, които се фукат с колите си по Ориндж Белт. Освен това, тук пушенето е забранено. Ако искаш да запалиш, излизаш на двора.

— Не пу…

— Не ме прекъсвай, синко, не ме прекъсвай и не ми хитрей — заяви Дарнъл и се изтъпанчи пред Арни.

Беше по-висок и по-едър и изцяло го закриваше от погледа ми.

Отново ме обзе бяс. Чувствах как душата ми възнегодува, нервите ми бяха опънати още от момента, когато паркирахме пред дома на Льобей и видяхме, че проклетата кола я няма.

Хлапетата на моята възраст не ги бръснат за нищо: след време свикваш да се правиш на „чичо Том“ пред типове като Уил Дарнъл, които мразят децата: „да, сър, не, сър, веднага, сър, разбира се, сър…“ но господи, този дебелак прекаляваше!

Внезапно го сграбчих за ръкава.

— Сър?

Дарнъл се обърна и ме изгледа. Открил съм, че когато някой чичка ми е неприятен, изпитвам необяснимото желание да му викам „сър“.

— Какво искаш?

— Ония там пушат. Кажете им да хвърлят цигарите — посочих към мъжагите, насядали около масата за покер. Тъкмо бяха раздали наново картите. Бяха обгърнати от синкав дим.

Дарнъл ги погледна, сетне отново се втренчи в мен. Лицето му беше сурово.

— Малкият, да не искаш да изхвърля приятелчето ти?

— Не — отвърнах и добавих:

— Сър.

— Тогава си затваряй плювалника.

Той отново се обърна към Арни и постави месестите си ръце върху широките си, тлъсти бедра.

— Разпознавам боклуците от пръв поглед и ми се струва, че си точно такъв — заяви той. — Знай, че си на изпитателен срок, малкия. Независимо колко си се изръсил, прецакаш ли ме само веднъж, ще те изхвърля като мръсно псе.

Кръвта ми забуча от ярост и запулсира в главата ми. Вътрешно се молех Арни да каже на гадния шишко да го извади и да си го начука в гадния задник. Естествено, приятелчетата на Дарнъл щяха да се намесят и да завършим прекрасната вечер със зашити глави в спешното отделение на общинската болница. Но може би си заслужаваше да се опита.

Казвах си: „Арни, кажи му да си го начука и да се омитаме оттук! Бъди мъж, не му позволявай да се гаври с теб. Престани да си неудачник, Арни — щом не отстъпи пред майка си, значи можеш да устоиш и на този ухилен тъпанар. Моля те, поне веднъж се стегни.“

Арни дълго мълча с наведена глава, сетне промълви:

— Добре, сър.

Произнесе думите толкова тихо, че едва го чух. Сякаш нечия ръка стискаше гърлото ми.

— Какво каза?

Арни вдигна очи. Лицето му беше мъртвешки бледо, очите му плуваха в сълзи. Не можах да издържа гледката — сърцето ми се свиваше. Извърнах поглед. Мъжагите бяха захвърлили картите и наблюдаваха сцената.

— Казах „да, сър“ — произнесе Арни с треперещ глас. Звучеше така, сякаш току-що бе направил ужасяващо самопризнание. Отново погледнах към колата — този плимут модел ’58, който се мъдреше пред нас, въпреки че мястото му беше в гробището за коли, при ръждясалите брички на Дарнъл, и отново изпитах омраза към него заради онова, което причиняваше на Арни.

— Хайде, изчезвайте — каза Дарнъл. — Вече е затворено.

Арни слепешката се отправи към врата. Навярно щеше да връхлети право върху купчина стари автомобилни гуми, ако не го бях дръпнал за ръкава. Шишкото се запъти към масата в дъното на гаража. Тежко се отпусна на стола и каза нещо на приятелчетата с хрипливия си глас. Мъжагите избухнаха в смях.

— Нищо ми няма, Денис — прошепна Арни, въпреки че не го бях попитал.

Стискаше зъби и дишаше на пресекулки.

— Нищо ми няма, пусни ме. Всичко е наред.

Пуснах ръкава му и се отправихме към врата. Дарнъл извика след нас:

— И да не сте ми довлекли някои хулигани, защото ще ви чупя.

Един от приятелите му се намеси с писклив глас:

— И оставете марихуаната вкъщи.

Арни потръпна и се прегърби. Може да е най-добрият ми приятел, но го мразя, когато се свива така.

Излязохме в прохладния мрак. Вратата на гаража с дрънчене се спусна зад нас. Ето как закарахме Кристин в гаража на Дарнъл. Адски готино изживяване, нали?