Стивън Кинг - Кристин

— Аз ще те подкарам тебе по капли, говняно лице — каза таткото, очевидно решил да покаже на децата си как големите хора решават проблемите си в действителния свят. — Не може да паркираш смотаната си бричка пред мойта къща. Не ме вбесявай момче, щот ше си изпатиш.

— Никой няма да си изпати — казах аз. — Хайде, господине. Дайте ни малко време.

Арни благодарно ме изгледа; разбрах колко е бил изплашен и че все още се страхува. Винаги аутсайдер, той знаеше, че в него има нещо, Бог знае какво, което кара определени типове да искат да му избият зъбите. Изглежда е бил убеден, че и сега няма да му се размине — но този път беше решил да не се предава.

Очите на мъжа се извърнаха към мен.

— Още един — каза той, сякаш се учудваше, че на света има толкова много дръвници. — Искате ли да ви смеля и двамата? Туй ли искате? Ше го направя, не се съмнявайте.

Да, този вид хора ми бяха познати. Ако беше десет години по-млад, той щеше да бъде един от типовете в училище, които мислеха, че е страшно забавно да избият учебниците от ръката на Арни, когато той бърза за класната стая, или да го блъснат както е облечен под душа след часа по физическо. Тези типове никога не се променят. Просто остаряват, развиват белодробен рак от прекалено много „Лъки Страйк“ или издъхват от мозъчна емболия на петдесет и три години или там някъде.

— Не искахме да ви ядосаме — казах аз. — Просто му спадна гумата. Никога ли не сте пукали гума?

— Ралф, искам тия да се махнат! — тлъстата му жена беше застанала на верандата. Гласът й беше писклив и възбуден — това беше по-интересно от шоуто на Донахю. Съседите бяха наизлезли да видят какво става и отново си помислих уморено, че ако още не бяха извикали ченгетата, скоро щяха да го сторят.

— Никога не съм оставял някаква стара бричка да седи пред нечия врата повече от три часа — заяви Ралф. Устните му бяха разтегнати в гримаса и на светлината на залязващото слънце видях как слюнката блести по зъбите му.

— Тук сме по-малко от час — осмелих се да му напомня.

— Я не ми се прави на голям умник, момче — каза Ралф. — Не ме сащисваш. Аз не съм кат’ вас, момчета. Работя си за хляба. Идвам си гроги вкъщи и нямам време да се карам. Искам да я махнете и то веднага…

— Имам резервна гума в багажника си — прекъснах го. — Ако ни разрешите да я сложим…

— И ако бяхте поне малко порядъчен… — разгорещено поде Арни.

Е, това вече беше върхът. Порядъчността му бе нещо, което този кретен Ралф нямаше да позволи да бъде поставено под въпрос пред децата му. Замахна към Арни. Не знам как би свършило всичко, може би Арни щеше да се озове в затвора, а безценната му кола — да бъде конфискувана, но аз успях навреме да хвана Ралф за китката. Двамата се сблъскаха и в сумрака се разнесе тъп, плющящ звук.

Дебелото момиченце избухна в сълзи.

Дебелото момченце седеше на колелото си, а долната му устна беше провиснала почти до гърдите.

Арни, който винаги се беше промъквал като преследвано животно покрай „пушкома“ в училище, сега дори и не мигна. Всъщност като че ли искаше да се случи нещо.

Ралф се извърна към мен, очите му бяха изцъклени от гняв.

— Добре бе, малък лайнар — възкликна той. — Първо теб ще оправя.

Стиснах още по-силно ръката му и промълвих:

— Кротко, човече, гумата е в багажника ми. Дай ни пет минути да я сменим и ще се махнем.

Усетих как напрегнатите му мускули се отпускат. Той погледна децата си. Момиченцето хлипаше, момчето опулено ни зяпаше и това като че ли го накара да промени решението си.

— Пет минути — изръмжа той. Погледна към Арни: — Радвай се, че не викам полицията да те подбере. Туй нещо не е инспектирано, а няма и стопове.

Очаквах Арни да каже още нещо тъпо и да скапе цялата работа, но приятелят ми явно не беше забравил всичко, което е учил за благоразумието.

— Благодаря — промълви той. — Съжалявам, ако съм кипнал малко.

Ралф изсумтя и яростно започна да напъхва ризата си в панталона. Отново погледна към децата си и изръмжа:

— Влизайте вътре! К’во праите тук? Да не искате тупа-лупа?

Ох, Господи, какво звукоподражателно семейство. За Бога, не ги тупа-лупай, защото може да се накака-акат в гащите.

Децата зарязаха велосипедите си и побягнаха към майка си.

— Пет минути — повтори Ралф и ни изгледа злобно. Навярно вечерта, когато отиде да се почерпи с момчетата, ще им разкаже как е удържал фронта срещу поколението, отдадено на секса и на наркотиците. „Тъй вярно, момчета, казах им да разкарат шибаната си таратайка преди да съм ги отупа-лупал. И ако щете вярвайте, побягнаха така, сякаш съм им подпалил задниците“. После ще запали „Лъки страйк“. Или „Камел“.