— Хайде, миличка. Моля те.
Завъртя ключа. Моторът изгърмя, угасна, сетне заработи. Звукът беше ужасяващ, като че ли четири от осемте бутала си бяха взели почивния ден, но двигателят работеше. Направо не повярвах на очите си. Все пак нямах намерение да разговарям с Арни — гаражът се изпълваше със синкав дим. Побързах да изляза навън.
— Оказа се, че е наред, а? И не се налага да рискуваш твоя скъпоценен акумулатор! — възкликна Льобей и се изплю на земята.
Не знаех какво да му отговоря. Честно казано, чувствах се малко неловко.
Колата бавно излезе от гаража, а видът й беше толкова абсурден, че не знаех дали да се смея или да плача. Гледах я и не можех да повярвам, че е толкова дълга — като че ли беше оптическа илюзия. А Арни изглеждаше много малък зад кормилото.
Свали стъклото и ми махна с ръка. Крещяхме, за да се чуем — гаджето на Арни — Кристин — имаше извънредно силен и дрезгав глас. Би трябвало първо да се постави заглушител, ако бе останало нещо от ръждясалия ауспух. Бях пресметнал, че дотук ремонтът на Кристин щеше да струва около шестстотин долара, без да се смята счупеното предно стъкло. Един Бог знае колко щеше да излезе само неговата подмяна.
— Ще я закарам при Дарнъл! — изкрещя Арни. — Рекламата му във вестника казва, че може да гарираш в една от задните клетки за двайсет долара седмично!
Извиках в отговор:
— Арни, двайсетачка на седмица за ония задни клетки е много!
Гаражът на Дарнъл бе типичен пример за обирджийство на младите и наивните. Намираше се до голямо автомобилно гробище с префърцуненото име „Магазин за употребявани резервни части“. Бях ходил там няколко пъти, веднъж за да купя стартер за моя дастър, веднъж за карбуратор за мъркюрито, което беше първата ми кола. Уил Дарнъл беше неприятен шишко, който много пиеше и пушеше дълги пури, въпреки че страдаше от астма. Не криеше, че ненавижда почти всички юноши, собственици на коли в Либъртивил… но това не му пречеше да ги обслужва и оскубва.
— Знам — надвика Арни гърмящия двигател. — Но ще я оставя само за седмица-две, докато намеря по-евтин гараж. Не мога да я закарам вкъщи такава, татко и мама ще откачат.
Беше абстолютно прав. Понечих да заговоря, за сетен път да го помоля да спре тази лудост, преди да е станало прекалено късно. Но се отказах — вече беше купил колата. Освен това, нямах намерение да се надвиквам с гърмящия двигател, нито да вдишвам отровните изгорели газове.
— Добре — изкрещях. — Ще карам след теб.
— Супер — ухили се Арни. — Ще мина по „Уолнът Стрийт“ и „Бейсин Драйв“, за да избегна главните улици.
— Дадено.
— Благодаря, Денис.
Включи на скорост и плимутът подскочи напред и почти спря. Арни леко настъпи газта и от ауспуха изригна облак изгорели газове. Кристин запълзя по алеята към улицата. Когато натисна спирачката, светна само единият стоп. Мислено прибавих още пет долара към сметката за ремонта.
Приятелят ми изви кормилото наляво и изкара колата на улицата. Ръждясалият заглушител застърга по тротоара. Арни даде още газ и колата зарева като ранен звяр. Живеещите от отсрещната страна на улицата занадничаха от верандите или излязоха навън да видят какво става.
С гръм и трясък Кристин се понесе по платното с около петнайсетина километра в час, изхвърляйки огромни вонящи облаци от синкав дим, който увисваше над улицата и после бавно се разнасяше в меката августовска вечер. При знака „Стоп“ на кръстовището моторът угасна. Някакво хлапе на велосипед профуча край таратайката, дочух подигранателния му вик:
— Що не я закараш право на гробището, господине!
Арни му се закани с юмрук през прозореца, сетне му показа среден пръст. Ето още нещо ново. Никога през живота си не бях го виждал да показва кукиш.
Стартерът зави, двигателят се задави и после прихвана. Този път последва цяла серия от гърмежи, сякаш стреляха с картечница по „Лоръл Драйв“. Изстенах.
Скоро някой ще извика ченгетата и ще арестуват Арни, задето кара нерегистрирано, технически неизправно моторно превозно средство и нарушава обществения ред. Това едва ли би облекчило положението му вкъщи.
Последва още един трясък, който отекна по улицата като експлозия на снаряд от минохвъргачка, сетне плимутът зави наляво по „Мартин Стрийт“. За няколко секунди огненочервеното слънце се превърна в златисто кълбо, после се скри зад хоризонта. Забелязах че Арни се подпира с лакът на отворения прозорец.
Вбесен се обърнах към Льобей, готов да излея яда си на него. Казвам ви, сърцето ме болеше. Но картината, която видях, ме накара да се вцепеня.
Читать дальше