Стивън Кинг - Кристин

Качихме се в моята кола и я изкарах от двора. Неусетно бе станало девет. Как лети времето, когато човек се забавлява!

Лунният сърп блестеше в небето. Светлината му, съчетана с оранжевите лампи на огромния паркинг пред универсалния магазин затъмняваше падащите звезди, ако изобщо имаше такива.

Преминахме две-три преки в пълно мълчание, сетне Арни внезапно се разрида. Подозирах, че това ще се случи, но силата на емоциите му ме изплаши. Веднага спрях.

— Арни…

Млъкнах, защото усетих, че е безполезно. Приятелят ми щеше да плаче, докато излее цялата си мъка. Хлипаше пискливо, сълзите му се лееха като порой, без всякакви задръжки — бе изчерпал квотата си от задръжки за деня. Отначало ми се стори, че това е само реакция на случилото се. Самият аз изпитвах подобно чувство, но ме беше ударило в главата, която ме болеше като развален зъб, и в стомаха, който се беше свил на топка.

Отначало си казах, че поведението на Арни е спонтанна реакция на събитията през деня — смятам, че така си беше, поне отначало. Но след няколко минути осъзнах, че нещата са много по-сложни. Отначало долавях отделни думи от несвързаната му реч, после — цели изречения.

— Ще ми паднат! — крещеше той през сълзи. — Ще ги пипна тези шибани мръсници ще ги пипна, Денис. Ще ги накарам да си прокълнат майчиното мляко, ще ги накарам да го духат… да го духат!

— Престани! — изплашено го прекъснах. — Стига, Арни.

Но той не престана, а заудря с юмруци по подплатеното с дунапрен табло на моя Дастър. Ударите му бяха толкова силни, че оставаха следи.

— Ще ги пипна, ще видиш!

Под мъжделивата светлина на луната и на близката улична лампа лицето му изглеждаше измъчено и състарено. Стори ми се, че до мен седи непознат. Духът на Арни като че ли витаеше из някаква ледена пустиня, която шегобиецът Господ е създал за хора като него. Не го познавах. Но исках да опозная този нов Арни. Седях безпомощно, с единствената надежда, че истинският Арни ще се върне на Земята. След няколко минути надеждите ми се сбъднаха.

Истеричните му крясъци постепенно преминаваха в хлипания. Омразата в гласа му бе изчезнала и сега той само плачеше. От гърдите му се изтръгна гърлено, прегракнало ридание.

Седях зад волана на колата и не знаех какво да правя. Бих дал мило и драго, само и само да съм на друго място, където и да е: да пробвам обувки в магазина на Том Макан, да попълвам бланка за кредит, да подскачам от крак на крак пред кабинката на обществената тоалетна, измъчван от диария и да нямам монета от десет цента…

Да, исках да се намерим, където и да е — нямах претенции да бъда в Монте Карло. Но най-вече много ми се искаше да бъда по-голям, двамата с Арни да бъдем по-големи.

Но мечтите ми бяха напразни. Знаех какво трябва да направя. Колебливо и без особено желание се преместих вдясно и прегърнах Арни. Горящото му трескаво лице се притисна до гърдите ми. Седяхме така около пет минути, сетне го закарах до дома му. Прибрах се вкъщи. Никога след това не коментирахме случилото се. Никой не мина по тротоара, до който бяхме спрели. Навярно случайният минувач би ни сметнал за хомосексуалисти. Седях неподвижно и го прегръщах, сърцето ми преливаше от обич към него. Питах се защо съм единственият приятел на Арни Кънингам — повярвайте, че в този миг не исках да му бъда такъв.

Но все пак макар и смътно, още тогава осъзнах, че сега и Кристин ще му бъде приятелка. Не бях сигурен, че това ми харесва, още повече че заради проклетата кола си бяхме навлекли куп неприятности през този дълъг, необикновен ден.

Когато спряхме пред дома му, попитах:

— Сигурен ли си, че ще се оправиш?

Арни се усмихна с половин уста:

— Да, всичко е наред. Погледна ме тъжно и добави:

— Май ще трябва да намериш друг обект за благотворителната си дейност: фондация „Сърце“, „Общество за лечение на рака“, или… нещо подобно.

— О-о-о, я престани!

— Много добре знаеш, какво искам да кажа.

— Ако имаш предвид, че си лигльо, не ми казваш нищо ново.

Лампата на предната врата светна, Майкъл и Реджина изтичаха навън — навярно искаха да проверят дали сме ние, или идват от щатската полиция да ги уведомят, че единственото им отроче е било прегазено на магистралата.

— Арнълд? — пискливо извика Реджина.

— Изчезвай, Денис — промълви Арни и се усмихна малко по-естествено. — Не е необходимо да присъстваш на милия семеен скандал.