Стивън Кинг - Кристин

(Обявявам ви за мъж и жена, обвързани от този ден завинаги, докато смъртта ви раздели!)

Но нямаше нищо по-странно от ужаса, от смразяващия ужас, от осъзнаването, че… че…

(Как контузи гърба си през онази вечер, Арни? След като Репертън — покойният Кларън „Бъди“ Репертън и приятелчетата му смазаха Кристин? Как се контузи толкова зле, че сега непрекъснато трябва да носиш смрадливия медицински колан? Как се контузи?)

Отново видя случилото се и се спусна да тича, опитвайки се да забрави истината, да стигне до Кристин преди да е осъзнал какво става и да полудее напълно.

Тичаше към Кристин, сякаш се опитваше да остави зад себе си обърканите си чувства и ужасяващата истина. Тичаше към нея както наркоманът бърза да вземе спринцовката, когато тялото му се разтърсва от липсата на наркотик и не мисли за друго, освен за очакваното блаженство. Тичаше подобно на обречени хора, втурнали се към смъртта… Тичаше както младоженецът тича към невестата си.

Тичаше към Кристин, защото щом седнеше зад волана, забравяше всичко: родителите си, Лий, Денис и стореното в нощта, когато бе докарал напълно унищожения си плимут при Дарнъл. Когато всички си отидоха, той включи колата на скорост и я тикна, докато тя се затъркаля върху спуканите си гуми. Продължи да я бута, докато преминаха през вратата и се озоваха в автомобилното гробище, където ноемврийският вятър виеше сред жалките останки от коли с избити стъкла и пробити резервоари. Продължи да я тика, докато по гърба му потекоха струйки пот; сърцето му тупкаше като галопиращ кон, страхотна болка проряза гърба му. Тикаше я, напрегнал цялото си тяло, докато милометърът бавно се превърташе в обратна посока. На стотина метра от вратата болката в гърба му стана по-силна, но той продължи да бута колата; в плътта му сякаш се забиваха ножове, но той продължи да тика напред Кристин, която бавно се придвижваше върху спуканите си гуми. Усети, че ръцете му изтръпват, болките в гърба станаха нечовешки. В този момент…

Той стигна до Кристин разтреперан се хвърли на предната седалка. Кутията падна на пода. Взе и я сложи до себе си. Усети как го обзема спокойствие, което подейства като балсам на измъчената му душа. Докосна волана и проследи с пръст очертанията му. Сетне свали едната си ръкавица и бръкна в джоба си за ключовете. За ключовете на Льобей.

Все още си спомняше за случилото се през оная нощ, но то вече не му се струваше страшно. Сега, седнал зад волана на Кристин си помисли, че дори е било прекрасно.

Беше истинско чудо.

Спомни си как изведнъж му стана по-лесно да бута Кристин, защото гумите започнаха да се възстановяват като на магия, споиха се без да остане никаква следа, сетне се напомпаха. Счупеното стъкло започна да се съединява от само себе си с тихо кристално звънтене. Огънатата ламарина на купето постепенно се изправи.

Арни продължи да бута Кристин, докато тя се възстанови напълно, сетне седна зад волана и я подкара сред редиците стари автомобили. Милометърът продължаваше да навива обратно, като връщаше назад времето, докато заличи нощта, когато Репертън и компанията му смазаха Кристин.

Постепенно колата стана като нова.

Какво лошо има в това?

— Нищо — каза някой.

Арни се стресна и се огледа. Роланд Льобей седеше до него, носеше черен двуреден костюм, бяла риза и синя вратовръзка. Върху ревера на сакото му бяха закачени накриво цяла редица медали. Арни бе сигурен, че са го погребали с тези дрехи, въпреки че не ги беше видял. Но сега Льобей изглеждаше по-млад и някак си опасен, човек, с когото не бива да се шегуваш.

— Запали я — промълви старецът. — Запали я и ще отидем на автоизлет.

— Добре — каза момчето и завъртя ключа. Кристин потегли, гумите й изскърцаха върху отъпкания сняг. През онази нощ я бе бутал, докато всички повреди бяха отстранени. Не, не бяха отстранени, а анулирани — това бе точното определение на случилото се. Сетне я беше върнал в клетката, като остави за себе си незначителните поправки.

Дочу гласа на Льобей:

— Да послушаме малко музика, а?

Арни пусна радиото — Дайън пееше „Дона-примадона“.

— Ще ядеш ли таз’пица, или що? — гласът на стареца като че започваме да се променя.

— Да. Искаш ли едно парче?

— Никога не съм се отказвал от хубаво парче — цинично заяви Льобей.

Момчето отвори кутията с една ръка и откъсна голямо парче.

— Запо…

Очите му се разшириха. Ръката му се разтрепери и топлият кашкавал от пицата потече на конци, които започнаха да се полюшват като паяжина, подухвана от есенния вятър.