Стивън Кинг: Всичко, което обичаш, ще ти бъде отнето

Алфи се замисли върху това, сетне кимна бавно. Идеята никак не беше лоша. Бележникът можеше да остане там с години. Един ден щеше да изпадне. Някой — клиент или по-вероятно камериерка — щеше да го вземе. Щеше да го разлисти. Как щеше да реагира този човек? Да остане потресен? Да се развесели? Да се почеше с недоумение по плешивото теме? Алфи се надяваше да е третото. Защото нещата в бележника бяха объркващи. «Елвис уби Голямото маце» бе написал някой в Хакбъри, Тексас. «Семейното щастие е на квадрат» размишляваше някой в Рапид Сити, Южна Дакота. А отдолу друг бе написал“ „Не, глупако, семейно щастие = (va) 2+ b, където v = на семейно щастие, a = сексуална задоволеност, b = полова съвместимост.“

Значи зад картината.

Алфи бе на средата на стаята, когато си спомни за хапчетата в джоба на палтото. Имаше и още в жабката на колата, различни, но със същото действие. Изписваха се по рецепта, но не бяха от тези, които се дават, ако се чувстваш… да кажем… по-весел от обикновеното. Ченгетата сигурно щяха да претърсят стаята за още, щяха да погледнат зад картината и бележникът да падне върху зеления килим. Нещата щяха да изглеждат още по-сериозни заради труда, който си е дал да го скрие.

И щяха да сметнат последния запис за прощално послание просто защото той беше последен . Това щеше да стане независимо къде ще остави бележника. Щеше да се набива на очи като „омазания задник на Америка“, както се беше изразил един магистрален поет от Източен Тексас.

— Ако го намерят — изрече на глас Алфи и в този миг прозря най-правилното решение.

Снегът се беше усилил, вятърът — също. Далечните светлини отвъд нивата не се виждаха вече. Алфи спря с развято палто до покритата със сняг кола на края на паркинга. В самотната постройка сигурно всички гледаха телевизия. Цялото семейство. Стига вятърът да не е издухал сателитната антена. Жена му и дъщеря му вероятно вече се прибираха в къщи от баскетболния мач. Маура и Карлин живееха в свят, отдалечен на светлинни години от този на магистралите, на празните кутии от храна за вкъщи, носени от вятъра покрай шосетата, и профучаването на носещи се със сто и двайсет километра в час камиони. Той не се оплакваше от живота си (или поне така се надяваше); просто отбелязваше. „Тук няма никого, дори да има някого“ бе написал някой в Чок Левъл, Мисури. Понякога в тези обществени нужници той намираше кръв, най-често само капки, но веднъж един цял умивалник беше пълен. На някого правеха ли му впечатление тези неща? Някой докладваше ли на полицията?

В някои тоалетни имаше радио и от него постоянно чуваше прогнозата за времето. На Алфи този глас му звучеше призрачно, сякаш се изтръгваше от гърлото на някой труп. В Канди, Канзас, на шосе №283 в окръг Нес, някой беше написал: „Внимавай, стоя пред вратата и всеки миг ще вляза“, а някой бе допълнил: „Ако не си от службата за почистване на кенефите, беж да те няма.“

Алфи стоеше на края на асфалта, малко задъхан заради вятъра и снега. Държеше бележника сгънат на две. Нямаше нужда да го унищожава. Просто щеше да го хвърли в източната нива на неизвестния фермер на запад от Линкълн. Вятърът щеше да му помогне. Бележникът щеше да отхвърчи на няколко метра, а може би щеше да продължи да се търкаля още по-надалеч, докато се задържи в някоя бразда и да се покрие със сняг. Щеше да остане там цяла зима, много след като трупът бъде погребан. Напролет фермерът щеше да дойде с трактора си, надул в кабината си Пати Лъвлес или Джордж Джоунс, а може би дори Клинт Блак, и щеше да зарови бележника, без дори да го забележи. Той нямаше повече да играе никаква роля в дълбокия замисъл на вселената, ако предположим, че има такъв. „Споко, всичко се оправя с пиене“, бе написал някой до телефонен автомат на магистрала №35 недалеч от Камерон, Мисури.

Алфи вдигна бележника да го хвърли, но после отново отпусна ръка. Не искаше да се разделя с него, това бе истината. Така стояха нещата. Положението обаче беше лошо. Той отново вдигна ръка и отново я отпусна. Заплака от яд за тази си нерешителност. Вятърът продължаваше да духа, забързан нанякъде. Алфи знаеше, че не може да живее повече като досега. Нито ден. Куршумът щеше да е много по-лесно разрешение от каквато ида било промяна в живота му. Много по-лесно от писането на книга, която щеше да заинтересува съвсем малко (ако не и никакви) читатели. Той вдигна ръката с бележника над главата си като играч, готвещ се да хвърли топка, и застина така. Хрумна му нещо. Щеше да преброи до шейсет. Ако светлините на далечната къща се покажат през снежните талази по време на това броене, щеше да се опита да напише книгата.