Стивън Кинг: Всичко, което обичаш, ще ти бъде отнето

Алфи си представи някое ченге от Небраска, за което никой не би написал нищо върху стената на тоалетната благодарение на строгите правила за използването на радари; представи си го как чете последните записи, как обръща бележника към се беси. Щеше да прочете първите три записа: „Дъвка «Троя», «Пикльо, дрисльо» и «Руските евреи» и веднага да ги сметне за маловажни. Щеше да насочи вниманието си към последния ред: «Всичко, което обичаш, ще ти бъде отнето» и да реши, че мъртвият е възвърнал част от здравия си разум, преди да се самоубие, за да напише това полусмислено предсмъртно послание.

На Алфи никак не му хареса идеята, че ще го помислят за побъркан (при по-задълбочено изследване на бележника криминалистите щяха да се натъкнат на умотворения от рода на «Меджър Евърс е жив и здрав в Дисниленд» и те щяха само да затвърдят първоначалното им впечатление). Той не беше луд и нещата, които бе събирал с години, не бяха глупости. Без съмнение. А ако грешеше, ако това бяха бълнувания на психари, на съдържанието им трябваше да се обърне още по-голямо внимание. Например «Не зяпай тук, че ще си напикаеш обувките»; това ирония ли беше? Или дълго стаяван гняв?

Той се замисли дали да не хвърли бележника в тоалетната, но поклати глава. Щеше да размисли и да се наложи да бърка до лакти в сифона, за да си върне проклетото нещо. И макар че водата щеше да размаже част от буквите, нямаше да заличи всичко. Освен това бележникът го съпътстваше вече много дълго време, бе пропътувал в джоба му толкова километри през Средния запад. Идеята да го прокара в канализацията никак не му хареса.

Само последната страница ли да махне? Да, тя трябваше да си отиде. Останалите обаче щяха да останат като недвусмислено доказателство за умопомрачението му. Хората щяха да кажат: «Добре, че не е отишъл в някое училище с автомат, за да отведе някоя паралелка дечица със себе си.» Слуховете щяха да преследват Маура като тенекиени кутии, вързани за опашката на куче. «Чухте ли за съпруга й? — щяха да шушукат в магазина. — Самоубил се в един мотел. Оставил бележник, пълен с безумни брътвежи. Добре, че не е убил нея.» Е, тук можеше да си позволи да бъде малко коравосърдечен. В крайна сметка Маура беше зряла жена. Карлин, от друга страна… Карлин беше…

Алфи погледна часовника си. На баскетболен мач на училищния си отбор, там бе Карлин в момента. Съученичките й щяха да говорят почти същите неща като възрастните дами в магазина, но на висок глас и с истеричното кикотене на седмокласнички с блеснали от възбуда и ужас очи. Справедливо ли беше? Не, в никакъв случай, ала и към него съдбата не бе постъпила справедливо. Понякога по магистралите човек вижда парчета от пръснали се рециклирани гуми, каквито използват някои от независимите превозвачи. Точно така се чувстваше сега — като захвърлено парче от спукана гума. Хапчетата само влошаваха положението. Те избистряха мозъка само колкото да разбереш в каква огромна безизходица си.

— Аз не съм луд — каза той на глас. — Това не означава, че съм луд.

Не. Може би, ако беше луд, щеше да е по-добре.

Алфи взе бележника, затвори го с рязко движение на китката, както бе сторил с барабана на револвера, и започна да потупва с него краката си. Това беше нелепо. Нелепо или не, то не му даваше мира. Както мисълта, че може да не си изключил газовия котлон, не спира да те мъчи, докато не станеш и не го провериш. Само че това беше по-лошо. Защото той обичаше нещата, записани в бележника. Колекционирането на умотворения от стените на обществените тоалетни се беше превърнало в цел на живота му през последните години, много по-важно занимание от продаването на скенери за баркодове или на полуготови замразени храни. Да вземем например жизнерадостното звучене на «На Хелън Келър не й пука, със мъжа си тя се чука!» Бележникът щеше да обърка сериозно всички след смъртта му. Все едно да се обесиш по невнимание в клозета, докато опитваш нов начин да се самозадоволяваш, и те намерят със смъкнати гащи и крака до глезените с изпражнения. Някои от цитатите в бележника може би щяха да се появят заедно със снимката му във вестника. Навремето той би отминал тази мисъл с насмешка, но сега, когато дори религиозната преса обсъждаше бенката на пениса на президента, положението беше сериозно.

Дали да не го изгори? Не, проклетата противопожарна система щеше да се задейства.

Да го скрие зад картината на стената? Зад картината на момченцето с въдицата и сламената шапка?