Стивън Кинг - Начин на дишане (Зимна приказка)

— Ще станеш ли член на тоя клуб, Дейвид?

— Мисля, че мога да стана… ако ми предложат.

Чувствах се неудобно. Пак я излъгах. Ако съществуваше такова нещо като членство на Източната Трийсет и пета улица 249Б, аз вече бях член.

— Радвам се — рече тя. — Сега имаш нужда от нещо за дълго. Не зная дали си го разбрал, но имаш нужда. Влязох в Комитета на промяната, в Комисията по правата на жените и в Театралното дружество. А ти имаш нужда от нещо. Нещо, с което хората остаряват, мисля.

Отидох до леглото, седнах до нея и взех „Дългото сбогуване“ . Беше чиста, наскоро отпечатана, е мека подвързия. Помня, че й купих тази книга с твърди корици като подарък за рождения й ден през 1953 година.

— Стари ли сме? — попитах я.

— Подозирам, че сме стари — усмихна ми се ослепително тя.

Сложих книгата настрани и докоснах гърдите й.

— Доста стари за това?

Тя придърпа завивката с благоприличието на дама… сетне, като хихикаше, я ритна на пода.

— Бий ме, тате — каза Елън. — Удари ми осем пръчки.

— Троп-троп — рекох аз и двамата се засмяхме.

Дойде четвъртък преди Коледа. Вечерта беше като всички други с две забележителни изключения. В клуба се събраха повече хора, може би деветнайсет. Във въздуха се носеше остро неопределено чувство на вълнение. Йохансен само хвърли бегъл поглед на своя „Джърнъл“ и дойде при Маккарън, Хю Бийгълман и мен. Седнахме до прозорците, поприказвахме за туй-онуй и най-подир се впуснахме в темпераментен и на моменти доста шумен спор за автомобилите преди войната.

Като си помисля сега, сещам се и за трета разлика — Стивънс беше направил хубав яйчен пунш. Той беше мек, но горещ, с ром и подправки. Сервираха ни го от невероятната купа Уотърфорд, която приличаше на ледена скулптура, и оживения шум от разговорите нарастваше с намаляването на пунша.

Погледнах към ъгъла до малката вратичка за билярдната зала и с учудване видях Уотърхауз и Норман Стет да хвърлят нещо в истинска боброва шапка. Те се смееха гръмогласно.

Събираха се и се разпадаха групички. Стана късно… и в часа, когато хората обикновено се измъкват през главния вход, видях как Питър Ендрюз сяда пред огъня с ненадписан пакет в ръка, голям колкото чувал за жито. Той го хвърли в пламъците и след миг огънят затанцува с всички цветове на дъгата — а сякаш и вън от камината, мога да се закълна — преди отново да стане жълт. Столовете се придърпаха около него. Над Ендрюз видях ключовия камък с издълбания върху него надпис: ТОВА Е ПРИКАЗКАТА, А НЕ ЧОВЕКЪТ, КОЙТО Я РАЗКАЗВА.

Стивънс мина дискретно сред нас, събра чашите от пунша и ги смени е по глътка бренди. Чу се шепот „Весела Коледа“ и „Върха на сезона, Стивънс“ и за първи път видях в ръцете бакшиш — тук десетдоларова банкнота, подадена дискретно, там нещо като петдесет, а от другия стол забелязах съвсем ясно, че подават сто.

— Благодаря, мистър Маккарън… мистър Йохансен… мистър Бийгълман… — Тих, възпитан шепот.

Живял съм доста дълго в Ню Йорк, за да науча, че Коледа е карнавал на бакшишите: нещо за месаря, нещо за хлебаря, нещо за майстора на свещници, без да броя портиера, управителя, чистачката, която идва във вторник и петък. Не съм срещал човек от моята класа, който да не го смята за необходимо, макар и досадно задължение… но през тази нощ не усетих този недоброжелателен дух. Парите се даваха добронамерено, даже със силно желание. И изведнъж, без всякаква причина (изглежда така идват мислите, когато си на номер 249Б) си помислих за момчето, което вика на Скрудж в студения неподвижен въздух на лондонското коледно утро: „Кво? Гъска колкото мен?“ А Скрудж, обезумял от радост, се киска: „ Добро момче! Чудесно момче!“

Напипах портфейла си. На гърба му, под снимката на Елън, винаги имаше петдесетдоларова банкнота, която пазех за извънредни случаи. Когато Стивънс ми подаде чаша бренди, аз му я пъхнах в ръката, без да ми призлее… макар че не бях богат.

— Щастлива Коледа, Стивънс — рекох.

— Благодаря, сър. Желая ви същото.

Той раздаде чашите, получи бакшиша и се оттегли. Насред разказа на Питър Ендрюз се огледах и го видях застанал до двойната врата като тъмна човекоподобна сянка, вкаменен и безмълвен.

— Сега съм адвокат, както знаят повечето от вас — каза Ендрюз, след като отпи от чашата си, изкашля се и пак отпи. — През последните двайсет и две години имах бюро на Парк Авеню. Но преди това бях юридически помощник в адвокатска кантора във Вашингтон, окръг Кълъмбия.