Стивън Кинг - Начин на дишане (Зимна приказка)

Приет ли съм за член тогава?

Въпросът беше на езика ми. Имах намерение да питам, изглеждаше нужно да попитам. Мислите ми се объркаха, чувах този въпрос да звучи в главата ми по моя уморителен адвокатски маниер, исках да разбера правилно ли се изразявам — може би въпросът щеше да прозвучи малко тъпо. В тоя момент Уотърхауз каза на шофьора да тръгне и таксито пое към парка. Останах за миг на тротоара, палтото се развя около краката ми и си помислих: „Той знаеше, че се каня да го питам за това, той го знаеше и нарочно каза на шофьора да тръгне, преди да попитам“. Сетне си рекох, че това е пълен абсурд, даже параноя. Така си беше. Но мисълта ми изглеждаше вярна. Присмивах се на всичко, което харесвах; присмехът не променяше същността.

Запътих се бавно към вратата на моята сграда и влязох вътре.

Когато седнах на кревата да събуя обувките си, Елън беше полузаспала. Тя се извърна и дълбоко в гърлото й се зароди въпросителен съскащ звук. Казах й да спи.

Тя пак издаде същия звук. Този път той звучеше приблизително така: „Как беше?“

За миг се поколебах с полуразкопчана риза. И в тоя момент си помислих с пълна ясност: Ако й кажа, няма никога да видя другата страна на тая врата.

— Прекарах много добре — рекох. — Старци разказват военни истории.

— Нали ти казах?

— Но не беше зле. Трябва да отида пак. Може да ми помогне във фирмата.

— Фирмата — продума малко насмешливо тя. — Ти си стар мишелов, скъпи.

— Там хората се опознават — казах аз, но тя вече спеше. Съблякох се, взех душ, избърсах се, облякох пижама… и вместо да си легна — по това време минаваше един часа — извадих бутилка уиски. Седях до кухненската маса, пиех си бавно и гледах замислено през прозореца към студения каньон на Медисън Авеню. Главата ми леко шумеше от погълнатия тази вечер алкохол — бях погълнал неочаквано много. Ала усещането беше приятно и нямах чувство за неизбежен махмурлук.

Мисълта, която породи въпросът на Елън за вечерта, много приличаше на онова, което си помислих за Джордж Уотърхауз при потеглянето на таксито. Какво, за бога, лошо има в това да кажа на жена си, че съм прекарал една съвсем безобидна вечер в старомодния мъжки клуб на шефа… и ако даже имаше нещо невярно в думите ми, кой можеше да знае това? Не, всяка частица беше толкова смешна и параноична, колкото тези ранни мисли… и сърцето ми подсказа, че всяка частица е толкова вярна.

На другия ден се срещнах с Джордж Уотърхауз в коридора между счетоводството и читалнята. Срещнах ли се? По-скоро се разминахме. Той ми кимна и мина безмълвно край мен… както го правеше е години.

През целия ден ме боля стомаха. Само това ме убеждаваше напълно, че вечерта не е измислица.

Минаха три седмици, после четвърта… пета. Не получих нова покана от Уотърхауз. Не се чувствах добре, не бях във форма. Поне така си казвах. Ей такива потискащи, объркващи мисли ме мъчеха. Мислех си, че това ще избледнее и ще загуби жилото си, също както объркването. Ала мисълта за оная вечер идваше в особени моменти: изолираните светлини на лампите в читалнята, така неподвижни, спокойни и цивилизовани; абсурдната и весела история за учителката, затворена в тоалетната; силния мирис на кожа в стаите на клуба. Повечето от тези мисли ми минаваха, докато стоях пред тесния прозорец и гледах как ледените кристали сменят цвета си — зелено, кехлибарено, червено. Мислех за онова чувство на покой, което изпитах.

През тези пет седмици ходих в библиотеката и открих четири тома от поезията на Алджернън Уилямс (аз самият имах други три и ги прегледах); един от тези томове претендираше, че е пълно издание на поемите му. Порових се доста, но в нито един от томовете не срещнах поема, наречена „Камбаната“.

При същото отиване в нюйоркската публична библиотека прегледах каталога за фантастичните произведения на човек с име Едуард Грей Севил. Най-близкото, до което стигнах, беше тайнствен роман от авторката Рут Севил.

Ела пак, ако искаш. Не чакай покана…

Аз, разбира се, чаках някаква покана; някога мама ми казваше да не вярвам на хора, които с лекота те канят „да наминеш по всяко време“ или намекват, че „вратата им е винаги отворена“. Нямах нужда от напечатана картичка, доставена от човек в ливрея върху позлатен поднос, изобщо не си въобразявах това, ала очаквах нещо, даже в най-общи фрази: „Ще се отбиеш ли някоя вечер, Дейвид? Надявам се, че не те затрудняваме?“ Нещо такова.

Но когато не получих покана, сериозно се замислих да отида; в края на краищата хората наистина искат да наминеш по всяко време, така предполагах. Някои места са винаги отворени, майка ми не винаги беше права.