Стивън Кинг - Начин на дишане (Зимна приказка)

Една юлска вечер останах до късно да завърша индексирането на цитатите по делата, което няма нищо общо с тази история. Тогава влезе един човек, който по онова време беше сред най-известните сенатори на Хълма, човек, който по-късно едва не стана президент. Ризата му беше опръскана с кръв и очите му напираха извън орбитите.

— Трябва да поговоря с Джо — каза той. Джо, както се досещате, беше Джоузеф Уудс, шефът на моята фирма, един от най-влиятелните адвокати от частния сектор във Вашингтон и близък приятел на сенатора.

— Отиде си преди няколко часа — рекох. Бях ужасно уплашен, казвам ви. Той приличаше на човек, току-що преживял страшна автомобилна катастрофа. И като зърнах лицето му, което съм виждал на снимки из вестниците и на друго място, забелязах, че е изцапано със съсирена кръв, а едната му буза трепери под изцъкленото му око… всичко това засили страха ми.

— Но мога да го извикам, ако вие… — Аз вече въртях телефона, влуден от стремежа да прехвърля някому тази неочаквана отговорност. Като погледнах зад гърба му, видях изсъхналите кървави следи от стъпките му по килима.

— Трябва да поговоря е Джо веднага — повтори той, сякаш не беше ме чул. — В багажника на колата ми има нещо, което открих във Виржиния плейс. Аз го застрелях, намушках го и не можах да го убия. То не е човек, не можах да го убия.

Той захихика… после се засмя… и най-подир се разкрещя. Той още крещеше, когато най-сетне се обадих на мистър Уудс и му казах да дойде, за бога, да дойде колкото може по-скоро…

Но аз нямам за цел да разкажа историята на Питър Ендрюз. Всъщност не съм сигурен, че ще дръзна да я разкажа. Достатъчно е да кажа: приказката беше толкова ужасна, че мислех за нея седмици наред. Един ден Елън ме погледна над масата за закуска и ме попита защо съм извикал посред нощ: „Главата му! Главата му още говори в земята!“

— Сигурно е било на сън — казах. — Един от тези, които не можеш да си спомниш.

Ала очите ми се сведоха към чашата с кафе и мисля, че този път Елън хвана лъжата.

През един августовски ден на следващата година, когато работех в читалнята, някой ме повика. Беше Джордж Уотърхауз. Помоли ме да отида в кабинета му. Когато влязох, видях Робърт Карден и Хенри Ефингам. За миг си помислих, че ще ме обвинят в някаква ужасна глупост или некадърност.

Карден пристъпи към мен и рече:

— Джордж мисли, че е време да те направим младши съдружник, Дейвид. Ние сме съгласни.

Може да ти се стори, че ще бъдеш най-старият младши съдружник в света — каза е усмивка Ефингам, — но трябва да пресечеш канала. С малко късмет до Коледа може да те направим пълноправен партньор.

Тази нощ не сънувах лоши сънища. Елън и аз вечеряхме навън, пихме много, отидохме в заведение, където не бяхме стъпвали от шест години и свиреха джаз. До два часа след полунощ слушахме как оня изумителен синеок чернокож — Декстър Гордън, надува тромпета си. На другата сутрин се събудихме с повредени стомаси и главоболие, без да разберем докрай какво е станало. Едно от нещата беше, че заплатата ми скочи с осем хиляди долара на година дълго след като нашите очаквания за такива шеметни приходи се издигнаха и сгромолясаха на нулата.

Онази есен фирмата ме изпрати, за шест седмици в Копенхаген и аз се върнах да науча, че Джон Ханрахан, един от редовните посетители на 249Б, е умрял от рак. Събрахме пари за жена му, изпаднала в неприятно положение. Побързах да събера сумата — парите бяха в брой — и да я обърна в чек. Излезе повече от десет хиляди долара. Предадох чека на Стивънс и предполагам, че той го е изпратил.

Случи се така, че Арлин Ханрахан членуваше в театралното дружество на Елън. По-късно Елън ми каза, че Арлин получила анонимен чек за десет хиляди и четиристотин долара. Бележката към чека била кратка и мъглява: Приятели на покойния ви съпруг Джон.

— Това не е ли най-изумителното нещо, което си чувал в живота си? — попита ме Елън.

— Не — рекох, — но е в първата десятка. — Има ли още ягоди, Елън?

Годините минаваха. На горния етаж в клуба на 249Б открих много стаи: кабинет, спалня, където гостите оставаха понякога да пренощуват (макар че след оня удар, който чух или си мисля, че чух, по-скоро бих отседнал в хубав хотел), малък, но добре оборудван гимнастически салон и сауна. По дължината на цялата сграда имаше дълга, тясна стая с два боулинга.

През тези години препрочетох книгите на Едуард Грей Севил и открих един зашеметяващ поет, може би равен на Езра Паунд и Уолъс Стивънс, наречен Норман Розен. Според кратката бележка на гърба на един от томовете му в клуба той е роден през 1924 година и е убит в Анцио. Трите тома с неговите произведения са публикувани от „Стедхам и син“ в Ню Йорк и Бостън.