Стивън Кинг - Момичето, което обичаше Том Гордън

Тя напрегнато внимаваше да не изпусне поредния ориентир от погледа си (никакво гледане повече през рамото, скъпа). Стоеше покрай папратта и изведнъж осъзна, че търсеше дървета сред дърветата. Движението от ориентир до ориентир беше движение по права линия, но ако правата линия беше в погрешна посока? Съвсем малко погрешна, но все пак погрешна. Иначе да е стигнала отдавна до главния път. Защото сигурно бе изминала…

— Леле божке! — трепна в гласа й едно малко, смешно задавяне, което изобщо не й харесваше. — Сигурно една миля. Поне една миля.

Навсякъде около нея — насекоми. Мушици пред очите й, омразни комари, извиващи като хеликоптери край ушите й, влудяващо бръмчене и свирене. Опита се да плесне един и пропусна, ухото й звънна. Въздържа се да го повтори. Най-накрая щеше да заприлича на герой от стар анимационен филм, който се шляпваше сам по главата.

Тя смъкна раницата на земята, клекна, откопча катарамите и отвори капака. Тук беше найлоновият й дъждобран и хартиената торба с обяда, който сама си беше приготвила; тук беше електронната й игра и някакъв лосион срещу слънчево изгаряне (като че щеше да й потрябва); тук беше бутилката с вода, бутилка швепс, любимите й бисквити „Туикс“ и пакетче чипс. Никакъв спрей срещу насекоми обаче. Нима не го знаеше? Намаза се с лосиона за слънце — може бе поне щеше да пропъди мушиците — и върна всичко обратно в раницата. Спря само за миг, за да погледне бисквитите, после пусна пакета при останалите неща. По принцип ги обичаше — когато станеше на годините на Пийт, сигурно лицето й щеше да бъде цялото в пъпки, ако не ограничи сладките неща. В момента не беше изобщо гладна.

„Ти може никога да не стигнеш годините на Пийт“ — изсъска омразният вътрешен глас. Как е възможно да е такъв студен и прашещ? — „Ти може никога да не се измъкнеш от тази гора.“

— Млъкни, млъкни, млъкни — просъска и закопча капака на раницата с треперещи ръце. Щом свърши, започна да става… и внезапно спря, вдигнала глава, душейки въздуха като сърне при своята първа експедиция без майка си. Само дето Триша не душеше; тя се ослушваше, съсредоточавайки се напълно само върху това си сетиво.

Прошумоляващи клони от слабия повей на вятъра. Свирещи комари (проклети, гадни същества). Кълвачът. Далечният крясък на врана. И в най-далечната точка на слуха й — бръмчене на самолет. Никакви гласове от пътя. Никакъв човешки глас. Като че ли пътят за Норт Конуей бе изтрит от лицето на земята. И когато моторът на самолета напълно заглъхна в далечината, Триша прие истината.

Тя се изправи на краката. Усещаше ги тежки, в стомаха си — тежест. Главата — лека и странна, напълнен с газ балон, прикачен към оловна тежест. Изведнъж започна да се дави в изолацията, да се задушава от яркото, потискащо усещане за себе си като живо същество, откъснато от себеподобните си. Беше излязла извън границите, скиташе се извън игралното поле, в пространство, където правилата, с които бе свикнала, вече не важаха.

— Хей! — извика тя. — Хей, чува ли ме някой? Чувате ли ме? Хей!

Тя замълча, молейки се отнякъде да дойде отговор, но такъв нямаше. И изрече най-лошото:

— Помогнете ми, загубих се! Помогнете ми, загубих се!

Сълзите й напираха и повече не можеше да ги сдържа, повече не можеше да се залъгва, че владее положението. Гласът й потрепера, стана като несигурния глас на малко дете, после почти като плача на бебе, което лежи забравено в люлката си. И този звук я изплаши повече от всичко останало досега през тази ужасна сутрин. Единствения човешки звук в гората бе нейният плачещ, треперещ глас, който викаше за помощ, викаше за помощ, защото тя се беше загубила.

Тя вика за помощ в продължение почти на петнадесет минути, като слагаше от време на време двете си ръце като фуния около устата си и обръщаше глава в посоката, където си представяше, че трябва да е главният път, но повечето време просто стоеше там, край папратите, и крещеше. Когато издаде един последен вик — без думи, просто висок, птичи зов, събрал в себе си гняв и страх — толкова силен, че я заболя гърлото, седна край раницата, скри лице в ръцете си и заплака. Плака силно може би около пет минути (часовникът й беше вкъщи и лежеше на масичката до леглото, още един „блестящ“ ход на Великата Триша). Щом спря да плаче, се почувства малко по-добре… с изключение на мухите. Те бяха навсякъде — пълзящи, свирещи и жужащи, жадни да пият кръвта й, да поглъщат потта й. Мухите я влудяваха. Триша стана отново на крака, размахвайки своята шапка „Ред Сокс“, като си напомняше да не пляска по тях, знаейки, че това ще се случи, и то скоро, ако нещата не се променяха. Нямаше да се въздържи.